Брой 2 на фестивалния вестник - онлайн издание

Откриване на 23-ия София Филм Фест

Откриването на 23-ото издание на София филм фест започна с благодарности и аплодисменти, вместо с минута мълчание. Така беше почетена паметта на Ивайло Крайчовски, дългогодишния музикален директор на фестивала, част от екипа още от времената на София Мюзик Филм Фест.

С поздравителни адреси на сцената излязоха г-жа Ия Петкова, ръководител по стратегическото развитие, маркетинга и продуцентската дейност на НДК, заместник министъра на културата Румен Димитров, доц. д-р Тодор Чобанов и изпълнителния директор на НФЦ Жана Караиванова. Ия Петкова изтъкна общата кауза на Двореца на културата и София Филм Фест – популяризирането на стойностното българско кино и най-актуалните световни кино тенденции. Румен Димитров прочете адреса на министър Банов, в който се изтъкваха огромните усилия на екипа зад фестивала и таланта на българите като цяло. Жана Караиванова говори за партньорството на Националния филмов център с кинодейците в България: в организирането на фестивали и финансирането на нови филми, разпространението им и подкрепата към независимите киносалони. „София Филм Фест е партньор, който осмисля труда на НФЦ.“, завърши тя. Според Тодор Чобанов София Филм Фест е мястото, където се създава ново кино и се срещат творци от всички континенти.
След поздравленията директорът на фестивала Стефан Китанов изреди имената на някои от най-важните фестивални гости тази година: актьорът Димитър Маринов, който стана популярен покрай ролята си в „Зелената книга“, датския режисьор Биле Аугуст, полските кинотворци Павел Павликовски и Агнешка Холанд, както и сръбския актьор Мики Манойлович.

На сцената беше извикан и най-важния гост за вечерта: легендарният Кшищоф Зануси. Заместник-кмета на столицата Тодор Чобанов връчи на полския режисьор наградата на София. Не е случайност, че в София идва тежката артилерия на полското кино, подчерта Стефан Китанов – тази година София Филм Фест се фокусира върху полското кино. Самият Кшищоф Зануси отдавна е част от историята на фестивала – той е един от първите гости, както и един от няколкото „гурута, които застанаха с крилете си зад феста. Част е от тайния му програмен съвет заедно с Вим Вендерс, Рангел Вълчанов и Георги Дюлгеров. През всички тези години Зануси не пази своят талант и енергия само за себе си, а не спира да ги раздава.“, завърши Кита и му свали невидима шапка.

„Развълнувах се“, отговори Зануси, „Дълготрайната ми слабост към България получи равностойно внимание с тази награда. Харесва ми, че София Филм Фест е един фестивал, изпълнен с мисъл. Той не само осигурява забавление, но и създава един цялостен културен контекст. И защото фестивалът се грижи за смисъла, ние творците имаме възможността да се изправим пред най-енигматичните и проблемни варианти на бъдещето. Натоварени сме със задачата да създадем мечта. А ние твърде много се страхуваме от това, което ще се случи. Не сме ентусиазирани. Мисля, че в 21-ви век киното трябва да създаде един нов Европейски мит, една Европейска мечта. Нужна ни е, и трябва да успеем да я формулираме достатъчно рано.“

В унисон с надслова на фестивала тази година „Правете кино, а не война“ по време на представянето на новия рекламен клип, на сцената с китарата си се качи блус легендата Васко Кръпката. Така беше спазен и обичаят на откриването на София Филм Фест поне една песен да бъде изпълнена на живо.

След това на сцената за кратко излязоха посланикът на САЩ Негово Превъзходителство Ерик Рубин, режисьорът на откриващия филм, Андрей Паунов, продуцентката Изабела Ценкова и Владимир Явашев. За пръв път София Филм Фест бе открит с документален филм – „Да ходиш по вода“.

Огънят отвътре в Студената война

Започващ своята история в сняг и кал, този филм се движи като сребърен дух от полската провинция през 1949 към Варшава, Берлин и нощните клубове на Париж. „Студена война“ – заснет нежно и красиво досущ като черно-белия предишен артхаус хит на Павел Павликовски („Ида“, който грабна Оскар преди пет години) – се развива в тъмна епоха от съвременната полска история и е посветен на родителите на самия режисьор. Ловко се движи по границата между сериозния мрак и културното забавление това бижу на тазгодишния София Филм Фест, което бе и отличено с три номинации за Оскар преди броени дни.
Партньори в работата и вероятно в живота, Ирена и Виктор обикалят провинцията на следвоенна Полша, записвайки местните музиканти с идеята да обединят трупа от изпълнители на най-доброто фолклорно изкуство. На един от кастингите се появява Зула – фаталната жена, която бива надушена от Ирена и съответно Виктор е предупреден за нейния опортюнизъм. Твърде късно – той вече е победен от самото начало, готов с охота да се превърне в жертва на любовта си. Постепенно Ирена отпада от цялостния пейзаж, тъй като полските власти се наместват и музикалната трупа се оказва въвлечена в това да пропагандира Сталин. Всичко това е едва началото на тази нетипична полу-музикална, полу-политическа любовна история. „Студена война“ е добре контролирана романтична сага на изтезание, блясък и безброй предателства. До някаква степен е филм за несигурни чувства в непосилни времена, но се управлява от любов жестока и абсолютна. В края на краищата и двамата мъченици са жадни за вечната топлина. Те са самотни граждани на нация, която сами са си измислили – място, където единственият начин да съхраниш мира, е да го подпалиш

Гледайте филма „Студена война“ утре, 9 март от 19:00 часа в Cinema City Mall of Sofia, на 10 март от 19:00 часа в Cine Grand Park Center или на някоя от следващите му прожекции в рамките на София Филм Фест.

„Кралят на бюрека“ – тривиална история, достойна за театър "Глобус"

„Докато бюрекът е все още топъл, той е вкусен. Дори и да е най-големият боклук“. В цитата може да усетим аромата на тази история, замесена в един цех за закуски в зората на израелската държава. Мястото и годината всъщност нямат никакво значение, защото режисьорът Орит Офир Ронел ни разказва една вечна история за възхода, славата, честта и падението. Виждали сме я многократно в историческите хроники, подхващана от литературата и прехвърляна в киното, за да остави своите класически образци на всяка крачка от над 2000 години европейска култура. Този път на сцената обаче не стъпват конкуренти за престола или сицилиански фамилии, а трима български пекари, чийто усърден труд създава най-разпознаваемата пекарна за бюреци в Израел, пред чиито врати започват да се извиват изгладнели опашки. Да, картината изглежда тривиално, докато на опашакта не застават най-богатите за времето си еврейски фамилии и... самият президент на Израел. Как преглъщаш болката по безвъзвратно изгубения момент? Как се отричаш от собствения си брат? Как в края на живота си би намерил сили да си признеш, че си сгрешил? Ронел създава камерен и интимен разказ за собственото си семейство, в който историята за възход и падение само споява цялостта на филма, за да изведе вечните теми за братската вражда, непримиримото съревнование за чест и неизбежното разкаяние. Режисьорът използва предоставените ѝ от самия живот непреходни теми, за да зададе незададените въпроси, чиито отговори ни казват единствено, че бюрекът отдавна е изстинал и безвъзвратно е изгубил превъзходния си вкус. И все пак важното е, че посланието за нуждата от мир и любов се прокрадва във всеки един от петте акта. Защото в крайна сметка това е един филм за прошката, а дядото на Ронел до края на живота си не забравя аромата на топлата фурна.

Гледайте филма „Кралят на бюрека“ на 9 март от 18:30 часа в кино „Одеон“ или на 10 март от 16:45 в Културен център „G8”

„Изгубени спомени“ на Златина Русева: за музиката „някъде между водата и Космоса“

Дългоочакваният музикален филм „Изгубени спомени“, дело на една от най-изтъкнатите ни документалистки Златина Русева вече е факт. Почти цяло десетилетие след втория Дунавски музикален фестивал „Срещу течението“, където е сниман, „Изгубени спомени“ беше окончателно завършен буквално вчера (по думите на режисьорката) и копието веднага бе пратено за световната премиера в рамките на 23-ия София Филм Фест. Самата тя тъкмо кацна от Белгия, където живее от години и където организира един от най-сериозните форуми за документално кино в Европа – фестивала „Милениум“ (във времето разположен винаги непосредствено след СФФ, т.е. през втората половина на март). Четвърти музикален филм в творчеството на Златина Русева, след филма за Висоцки („Лов на вълци“), „Виртуозите“, „Срещу течението“ (заснет по време на първия едноименен фестивал по Дунава през 2007, три години преди втория), „Изгубени спомени“ е и продължение на тази линия, но и надграждане. От него, споделя Златина Русева, макар че буквално всеки от музикантите-участници е носител на интересни идеи, схващания, житейска философия, на един от по-късните етапи в монтажа тя е решила да извади всички „умни интервюта“ и да остави само по-личните, по-ежедневните неща… защото „колкото повече филмът се оформяше, толкова повече той си носеше своите собствени послания и сметнах, че тези послания трябва да си дойдат повече от визията и музиката, отколкото от думите, като по този начин дадем думата на метафората“. Посвещението в края на филма включва няколко много важни хора, които вече не са сред нас, но които са много важна част от пътуванията на Златина Русева в живота и по Дунава през годините.

Каква е разликата в метода на правене, ако трябва да сравним „Срещу течението“ и „Изгубени спомени“? От една страна, предишният ви филм („Срещу течението“) се появи хем много скоро след „Виртуозите“, хем почти веднага след първия фестивал по Дунава, от друга пък – „Изгубени спомени“ е завършен почти цяло десетилетие след втория Дунавски фестивал, т.е. дори дистанцията е съвсем друга…

Мисля, че нямам друг такъв филм в кариерата си, след дипломната ми работа (която беше един ужасен филм и чието създаване трая все пак само две години). Докато създаването на „Изгубени спомени“ е една десетгодишна епопея. Този филм се бореше с мен по всички възможни начини – минавали са ми мисли дали по някакъв начин не е урочасан, дали пък не е чакал някакъв специален момент, в който да излезе… Имаше нещо около тоя филм, не мога да кажа какво, но това беше едно много-много-много дълго търсене, много дълга творческа битка, за да го реализирам. И съвсем откровено, никога не ми се е случвало да си помисля „абе, аз може и да не успея да го направя“. На няколко пъти ми се искаше да го оставя, да го забравя… и едновременно с това не можех, защото този филм ми беше като един дълг. Просто в него има страшно много хора, които са дали много от себе си и не мога…, не можеш да го оставиш на средата на пътя, но да си призная, сега се чувствам точно като Синдбад, на когото тъкмо старецът-вещер му е паднал от гърба… и в момента съм в нещо като безтегловност.

Музиката е един от начините за разказване на истории, но тук пластовете са много повече…

Да, това са многото пластовете на паметта и многото пластове у нас самите. Музиката, разбира се, е един от най-важните пластове, защото моята първоначална идея, от която тръгва всичко, е че и музиката, и водата имат памет и че те носят най-дълбоката и най-същностната част от нас самите и от нашите емоции. Ние сме 80 % вода, а всичко останало в живота е ритъм, ритмични структури. Филмът е съчетанието на тези две неща. И може би и затова беше толкова труден и сложен, защото това са много фини материи, които някак трябваше да бъдат синхронизирани и въведени в едно много конкретно пътуване, в което и времевите пластове са много и различни.

Когато се снимат музиканти – в период от няколко дни, на всичкото отгоре и на пътуващ кораб – както беше и в „Срещу течението“, кадрите обикновено са часове и часове, от които често накрая във филма остават най-важните 3 или 30 секунди. Беше ли труден изборът кои сцени да останат и кои не и въобще, кое беше водещо в разказването на тази история?

Всичко заснехме по време на самия фестивал. След него сме снимали само два дни – и то основно кадри с реката за началото на филма. Така че, да, ние работихме основно по време фестивала и оттам идваха и някои от трудностите – защото организирането на всички тези музиканти, а и на цялата тая емоция, която трябваше да се овладее, а едновременно с това и да се заснеме в рамките на 10-дневния фестивал… Поради това, че се снимаше музиката, а тя също беше като една река, непрестанна – спираше единствено от 4 сутринта докъм 10. И после отново. За да се разкаже музикалната история, тази река трябваше да се овладее, което не беше лесно. Жанрово музиките бяха много различни – от клезмер, през джаз до фантастична циганска музика, като тази на „Роменго“… и всичко това с едни безкрайни импровизации, сешъни, преплитания. От това да се направи едно цяло беше адски сложно. Първият проблем, с който се сблъсках, беше как всичката тази различна музика ще се впише в едно музикално произведение. Мисля, че в крайна сметка се получи, но беше много, много сложно да се преплетат всички тези музики, за да стане нещо като движение във времето, в ритъма, във възприятията, в съотношението и интерактивността с водата.

За премиерата на филма ще дойдат, разбира се, да посвирят на живо и някои от участниците в него – от близо и далеч.

Поканихме Мисирли Ахмет за световната премиера в София. За мен той е много важен човек, у когото мислене и стил на живот са в абсолютен синхрон. И затова много ми се искаше именно той да присъства тук днес, защото той някак си носи последната част на филма, която е най-силната и ни отправя най-много въпроси. Освен че е гениален музикант, за мен беше много важно, че именно той като личност ще е тук за премиерата. Теодосий Спасов ще дойде, Петър Ралчев също така ще участва в афтърпартито след филма, а и други музиканти, които участваха в първото пътуване по Дунава (2007г. – б.а.), които не са в „Изгубени спомени“, но така или иначе са приятели, с които през годините сме правили много неща заедно.

Общото между всички музиканти във филмите ви, е че носят и виталността, но и тежкия балкански блус, а и нещо трето… Кое преобладава в „Изгубени спомени“ като настроение?

Във филма, а и въобще на кораба, всички бяха в едно много особено състояние. Мисля, че това, което наричаме „дуенде“, се получи и на кораба, и във филма. Това състояние, което като че ли идва отгоре и на което ти си проводник и което е толкова комплексно като усещане и като емоция, че да не може да се нарече нито „блус“, нито „оптимистично“… То е преживяване. Всички тези музиканти ги познавам добре, но рядко съм ги виждала да се изразяват – било в приказката, било в музиката – по начина, по който ги виждаме в този филм. Докато го монтирахме, това си говорихме с колегите, докато слушаш-слушаш-слушаш, това състояние някак си се предава и не ни омръзна да работим с музиката на филма. Обикновено музиката е едно от най-уморяващите неща за монтиране, а в случая тя винаги ни хващаше и ни пренасяше някъде. Има нещо в музиката – в тези изпълнения, които са във филма – което е наистина уникално. И аз мисля, че по някакъв начин музикантите във филма дадоха нещо свръх своята виртуозност, има едно чувство, което се излъчва от всяко изпълнение, от всяко лице и докато гледаш, имаш чувството, че те са се изстреляли някъде в пространството, някъде между водата и Космоса.

Премиерата на „Изгубени спомени“ е днес, на 8 март от 20:30ч. в „Люмиер Лидл“ (със специалното участие на живо на някои от музикантите от филма). Следващата му прожекция е на 9 март от 18:30 часа във Френския институт – кино „Славейков“

Безсмъртното кино на фамилия Джейлан

„Във филмите ми пейзажът винаги е обвързан с героя до степен на чувство за нещо космическо. Или поне опитвам да пресъздам онези моменти от живота, когато внезапно усещаме връзката с някаква по-широка вселена от нашата лична.“

Нури Билге Джейлан е роден в Истанбул през 1959. В тийнейджърските си години се запалва сериозно по фотографията, а по-късно за кратко живее и търси себе си в Лондон и Непал, преди да се прибере в Турция, където го очаква неговия национален дълг: армията. Именно там той осъзнава, че киното е начинът да предаде своята визия за света край него. Оттук нататък Джейлан започва внимателно да гледа към своето минало и настоящо семейно и народно състояние – всичките му осем пълнометражни филма в рамките на двайсет години оформят едно биографично тяло на чистото състрадание в седмото изкуство. Антон Чехов, турската провинция и фотографското вглеждане в детайли на човешките състояния и отношения са в основата на неговото вдъхновение и работа. Освен предимно непрофесионални актьори и приятели, именно семейството на артиста е неизменна част от тази работа, като бива ползвано и за преобладаващ архетипен елемент на неговите съдържания. Съпругата му Ебру (с която пише повечето си филми), майка му Фатма, баща му Емин (участват в първата половина от филмите му) и сестра му Емине са неизменна част от безсмъртното кино на тази фамилия. Безсмъртно, тъй като иначе простите му битови истории вече се избистрят с времето и носят винаги със себе си трансцендентни мигове на чудеса за своите герои – с дъх на духовност, изтерзана вяра, подхвърлен сън или просто някой поетичен откъс или препратка.

„Градчето“ (1997) е черно-бяла снежно-меланхолична приказка за провинциално семейство и времето, което трябва да се живее. „Майски облаци“ (1999) е усмихната деконструктивно-метафизична притча в стил 'филм във филма'. „Отчуждение“ (2002) е пикът и лебедовата песен на младия любим актьор на Джейлан – Мехмет Топрак, който загива след завършването на филма, получавайки посмъртно голямата си награда на фестивала в Кан за ролята на един от двама братовчеди, които не могат да намерят екзистенциалния покой както вътре в тях самите, така и помежду си. „Климати“ (2006) е за един разпадащ се брак – в главни роли е реалната двойка Нури и Ебру Джейлан. „Три маймуни“ (2008) разказва за големите грешки и голямата вина, и търси великото спасение на всяка от замесените в него души. „Имало едно време в Анадола“ (2011) е дългият завършек на сложно криминално разследване, което неусетно се трансформира в почти религиозно откровение, за да завърши с нотка на тотален хуманистичен крах със своята дълбока емпатия. „Зимен сън“ (2014) – обективният магнум опус на Джейлан досега – е камерна анатомия на Чехов за егото на застарял артист, който бавно се самоосъзнава след поредица от невъзмутими епизоди на съзерцание и катарзиси. Така стигаме до тазгодишния оставящ ни без дъх със своите триумфални решения в диалозите и монтажа „Дивата круша“ – филм със замесено българско копродуциране, който изритва млад писател обратно в неговата неприязън към дома му в провинцията и основния дългогодишен конфликт с неговия баща. Всъщност, история стара като света: младият човек, който търси своето място и спокойствие за по-добро бъдеще. Но история, разгледана като никога. Освен нея, до края на този месец като част от фестивала можем да видим и „Климати“, „Три маймуни“, „Имало едно време в Анадола“, „Зимен сън“.

Оформяйки цялата тази палитра от светове със своите изкусни бавни движения и внимателно проследяващи близки планове в константно съвършената кинематография, не е никак случайно, че петте любими режисьора на Нури Билге Джейлан са Андрей Тарковски, Робер Бресон, Ингмар Бергман, Микеланджело Антониони, Ясуджиро Одзу. Самият той може да бъде спокоен, че и неговото кино, досущ както на учителите му, е тръгнало уверено по своя личен път към вечността, с всички възможни награди от Кан, Берлин и десетки други световни фестивали, но най-важното – грабващ с нежност и състрадание трагедията и величието на човешката душа.

„Етер“ – изкушението на Дявола

Отричане от Бога, сключване на сделка с Дявола и кошмарното изплащане на дълга към него. Три етапа на потъване на душата в мрака. Западното кино вече почти не използва тези архетипи. Филмът „Етер“ на Кшищоф Зануси прави изключение.

Творбата на полския режисьор е директно вдъхновена от „Фауст“ на Гьоте, в която Зануси вплита и перфектно пасващата музика на Вагнер. В „Етер“ се връщаме към началото на ХХ век и революцията в медицината, чийто лайтмотив е да отрече съществуването на Бога. Докторът (Яцек Понеджиалек) е обладан от действието на етера. Това е най-новото лекарство, което облекчава страданията на войниците. Лекарят не го прилага само на тях. Още в началото на филма го прилага на млада жена, с която блудства и убива, и за което си действие е осъден на смърт. Героят на Понеджиалек успява да избяга при австрийската армия, където продължава да изучава етера. Да манипулира болката, да контролира човешките желания, да си играе на Господ.

Зануси се бори с мита за Фауст. Етерът във филма му е, както той сам признава „първата стъпка по пътя на лишаването на човека от свободната му воля и самата хипотеза за това, че етерът изпълва пространството, дава на героя неистова надежда за власт над целия свят“.

Гледайте филма „Етер“ на специалната му прожекция ДНЕС, 8 март, от 20:00 часа в Дом на киното или УТРЕ, 9 март от 20:30 в кино „Одеон“. И двете прожекции ще бъдат представени лично от Кшищоф Зануси!