„Стремя се филмите ми да бъдат възможно най-локални, да се потопят възможно най-дълбоко в нашата реалност, защото смятам, че това е единственият начин да бъдат разбрани от някой в Антарктида например.“
Райко Гърлич
Първата си камера получава още като тийнейджър, за Коледа. На 17 снима първия си филм – късометражния „Тухла“ (1964), който продължава пет минути и в него двойка момче и момиче, седнали на пейка в парка, са заобиколени от група хулигани, които дават на младежа една тухла и го карат да я „откупи“, за да оставят него и приятелката му на мира. Агресията като социален феномен ще се превърне в основна тема за Райко Гърлич, един от най-известните югославски и хърватски кинорежисьори.
Гърлич е роден в Загреб, но учи кинорежисура в прочутото висше филмово училище FAMU в Прага. Казва, че това са градовете, които са го формирали и като човек, и като творец (макар че по-късно преподава и в Ню Йорк и в още няколко престижни американски университета). Баща му е известен философ, професор и университетски преподавател в Загреб, а майка му – партизанка, която обаче след края на Втората световна война влиза в остър конфликт с офицер от Държавна сигурност и е изпратена за три години в затвора на остров Голи Оток. И двамата му родители са с еврейска кръв във вените си и Гърлич споделя, че е имало периоди, в които именно поради тази причина не се е чувствал на сигурно място в родната си Хърватия. Благодарение на родителите си режисьорът добре опознава механизмите на властта и как те влияят върху човешките съдби.
Докато снима първите си аматьорски филми (с които печели и доста награди), Гърлич се изявява и като актьор в Студентския експериментален театър, след което записва да учи философия в Загребския университет, поемайки по този начин по стъпките на баща си. Изкарва само една година обаче – заразата на киното вече е проникнала в него и не му дава мира.
През 60-те години на миналия век цяла група млади режисьори от бивша Югославия учат кино във FAMU в Прага, тогавашна Чехословакия – Райко Гърлич, Горан Маркович, Сърджан Каранович и Горан Паскалевич (през 70-те същата академия завършва и Емир Кустурица). Когато съветските танкове окупират Чехословакия през август 1968 г., Гърлич е начело на студентския стачен комитет във филмовата академия. Още тогава, в края на 60-те, но и по-късно, през 70-те, в сътрудничество със Сърджан Каранович, той създава няколко документални късометражни и пълнометражни филма и телевизионни поредици, част от които са забранени за публичен показ от официалната власт в Югославия. Подобна е съдбата и на може би най-силния игрален филм от ранното му творчество – „Обичаш само веднъж“ (Samo jednom se ljubi, 1981). Тази любовна история – нещо като „Ромео и Жулиета“ в Титова Югославия – също е „заключена“ от властите за известно време. В нея Гърлич работи с един от своите любими актьори – Мики Манойлович.
Публиката на тазгодишното издание на София Филм Фест ще има възможността да види три филма на Райко Гърлич, създадени през последните две десетилетия. И в трите откриваме – в различни пропорции и съотношения – постоянните теми на режисьора: властта и нейната абсурдно-трагикомична ултимативност, сблъсъка между поколенията и техните гледни точки към живота и света, миналото и бъдещето, насилието като инстинкт, сексът като всичко, както и непоносимостта и потъпкването на различното и различните като непреодолима константа.
В „Застава“ (2006) eдна малка казармено-смешна история прераства в абсурдна трагедия на фона на очаквана, но никога неслучила се война. „Конституцията“ (2016), с подзаглавие „Любовна история за омразата“, е приеман от европейската филмова общност като един от най-смелите филми на хърватския режисьор. Когато излиза на екран, в Хърватия крайнодесните политически настроения тъкмо набират – за пореден път – сила и привърженици. Темата за отношението към малцинствата, най-вече към представителите на LGBT+ общността и към сърбите, е травмиращо актуална. Филмът разкрива едно крайно разединено общество, вътрешно разкъсано и самоизяждащо се, в което всеки е срещу всеки независимо по каква причина – дали защото е сърбин, гей, или просто защото има куче. Най-новият филм на Гърлич „Всичко си има край“ (2024) по творби на Мирослав Кърлежа e копродукция между Хърватия, България, Сърбия и Черна гора (участва българската актриса Анжела Недялкова), а в центъра на сюжета е корумпиран адвокат, защитаващ двоен убиец. Гърлич отново ни предлага своето кино – проблемно, ангажирано, разобличително и в същото време скромно по отношение на формата, неизкушено сякаш от авторова суета и далеч от всякакво артистично самодоволство. Големите теми на нашето време (края на 20-и – началото на 21-ви век) и на нашето място (Балканите) – това са и темите на Райко Гърлич.
Ирина Иванова
***
На своето 29-о издание през 2025 г. Международният филмов фестивал София Филм Фест отличи Райко Гърлич с Наградата на София на Столичната община за изключителния му принос към изкуството на киното.