Rock to be Free!
Нима днес има нещо по-значимо, отнасящо се до диалога между Изтока и Запада, от филм, който обединява политици и музиканти в опит да се придаде яснота и разбиране на един от великите исторически катаклизми в нашето съвремие? „Free to Rock“ е този филм. Един богат архивен документ, режисиран от Джим Браун и разказан от Кийфър Съдърланд.
По време на Студената война, Америка и Западът се наслаждават на предимство в „меката сила“. Радио „Свободна Европа“ едва доловимо разпространява осъзнаването на западната свобода, особено ефективна чрез рокендрола. Всеки младеж е слушал или Елвис и Бийтълс по незаконното радио, или операта и марша на националните станции. Няма средно положение. В крайна сметка Съветският съюз разбира, че рокът няма намерение да си тръгва, така че вътрешни лица започват да изграждат банди и изпълнители, които все пак да пропагандират Червената идея чрез иначе бунтарската музика. Един от тези случай на „менте“ е прословутият американец Дийн Рийд – провален певец и актьор в родните си Щати, но съветска звезда в Европа, Южна Америка и Африка. Филмът обаче спори с днешните възприятия на света за Дийн, чиято ранна смърт от привидно случайно удавяне скоро след скандално появяване в телевизията, повдига твърде много въпроси. Поставена жертва, шпионин или просто успешен провал е Дийн Рийд? Независимо от теориите, има достатъчно други трагични и героични образи в този провокативен, конфликтен портрет. Като Андрей Макаревич и Pussy Riot, които провеждат благотворителни украински концерти или значими протести срещу задържането на политически затворници в Русия.
Вдъхновяващо е да проследим как рокендролът извършва своя шумен бунт към тиранията на Студената война – нещо, което сега се повтаря при режима на Путин, който строи нова стена срещу цялото изкуство. И затова един от изводите, пълен с тъга и гняв, е че тогавашната битка вероятно трябва да се повтори и днес. Остава ни единствено да я започнем след този филм и с много, много здрав рок, който да заглуши и последната неправда на миналото, все още жива в „свободното“ ни настояще.
Гледайте филма „Free to Rock” ДНЕС, 9 март от 20:30 часа в Дом на киното. Филмът ще бъде представен лично от емблематичната руска рок звезда Стас Намин, който е член на международното жури и специален гост на 23-тия София Филм Фест!
Останалите две прожекции на филма са на 25 март от 20:00 часа в Euro Cinema и на 28 март от 18:00 часа в кино „Одеон“.
„Свидетелите на Путин“ – изграждането на един народен любимец
В дома на самия режисьор новият век започва с шок. По време на новогодишната си реч, първият демократично избран президент на Русия Борис Елцин подава оставка и обявява за свой наследник и временно изпълняващ длъжността премиерът на страната Владимир Путин. Докато жената на Мански плаче пред камерата, руснаците празнуват новата година и като че пропускат да осмислят настъпилата промяна. Путин ще се кандидатира официално за поста, но няма да разчита на реклами и предизборни дебати. Позицията на вече изпълняващ длъжността му дава огромна преднина - държавата с целия си огромен ресурс организира кампанията му.
Нает от самия предизборен щаб като част от ПР-а на бъдещия президент, Мански проследява от непосредствена близост отношенията между най-влиятелните хора в Русия, създаването на героя „Путин“, с неговите магически атрибути – твърдата ръка, горещото сърце, детството в комуналка, войната срещу тероризма, спортния дух. Проследява работата на важните участници в кампанията, които, години по-късно, един по един ще изгубят одобрението на вечния управник. Проследява и движенията на огромната политическа машина, която го издига. Резултатът е официално одобрен филм, излъчен от телевизията на властта в първата година от „царуването“ на новия президент, но много от кадрите трябва да останат извън сценария.
Осемнайсет години по-късно Мански се завръща към същия видеоматериал, който някога сам е заснел с любителска видеокамера. Днешната реалност остава зад кадър, тя присъства само в ироничния разказ на режисьора, в закъснялото разбиране. Водещи са спестените кадри и новите наблюдения върху детайли, които самият Мански е пропуснал да забележи в историческия момент, определил политиката на Русия и до днес. Погледнати отблизо и лице в лице хора като Елцин, Путин, Горбачов, Медведев, изглеждат едновременно обикновени и някак гротескни. Уж се стараят да оправдаят решенията си пред Мански, но някак половинчато, сякаш напълно са наясно с това как работи машината и осъзнават собствената си позиция в нея.
Виталий Мански лично ще представи филма си „Свидетелите на Путин“ в Кино „Люмиер Лидл” на 10 март от 20.45 часа.
Мариус Олтеану: „Чудовищата са тези, които поставят етикети и отказват да разберат другия“
„Чудовища“ е първият пълнометражен филм на родения през 1979г. румънски режисьор Мариус Олтеану, с който той участва в Международния конкурс на София Филм Фест тази година. Зрителите на СФФ ще видят филма дори преди румънската публика, защото първото фестивално участие на „Чудовища“ на родна територия е чак през юни, на Трансилванския филмов фестивал, а после тръгва по екраните от есента. „Чудовища“ е майсторски филм, в който прецизността в детайла, разказването на историята (на семейна двойка в криза, Дана и Артур, всеки от които всъщност има своята различна история и своите си демони), нетрадиционното кадриране, звукът са сякаш едно цяло. Но този филм е майсторски и в друго – да разказва „шокиращото“ с езика на монотонността, на ежедневието, ей така, между другото, и „баналното“ от друга страна, пречупено през един почти абсурдистки диалог, колкото по-нереален, толкова по-автентичен (нарочно поставяме кавичките на „шокиращо“ и „банално“, защото тези категории тук са дори още по-условни от обикновено). И да, в този филм има и една доста дълга, но затова пък непопулистка гей сцена – защото е част от разказваната история, а и от живота, а не за да привлече многохилядна аудитория в киносалоните.
Г-н Олтеану, нека да започнем с особената структура, която също е метод за разказване.
Филмът говори за частичната истина. Това, което ме интересуваше от самото начало, беше истината на всеки от героите – на Дана, на Артур – и затова реших да разкажа историята на всеки от тях поотделно и чак в третата част на филма ги виждаме заедно, което променя цялата картина, както можете да видите, събирайки двете истории в една. От тази идея – да разкажем историята в три части – тръгна всичко. И след това си казахме „нека да отидем още по-далеч“, използвайки кадрирането с идеята, че този квадратен екран в първите две части създава усещането, че вие не виждате всичко, че не разбирате цялата история. Това квадратно кадриране води и до чувство на клаустрофобия и усещането, че някои неща нарочно са оставени невидими извън очертанията на рамката, а и до подсъзнателното чувство у зрителя, че има неща, които той или тя пропуска в цялата картина.
Отделните истории на двамата герои, разположени така - в квадратния екран, от зрителска гледна точка могат да се разчетат и като надзъртане. Обаче това са много дълги надзъртания, от по 30-40 минути всяко, и с всяко следващо действие или дума от тези истории поема в неочаквана за нас посока, както е и в самия живот.
Точно, да. Посоката непрекъснато се променя и следват разбулване след разбулване, след разбулване… И всеки път, когато си мислите, че знаете какво ще видите, перспективата се сменя и следва нещо съвсем ново, което води и до идеята, че има много повече от това, което виждаме. И да, мисля, че точно така става и в живота. Ние имаме склонност да съдим хората. Хората обикновено не искат ние да знаем всичко за тях и по този начин често изпускаме важното и в крайна сметка те си остават непознати за нас.
Как се роди самата история?
Историята е създадена на два етапа, защото през 2015г. аз направих един късометражен филм, в който всъщност разказах първата част от „Чудовища“ – тази на Дана с таксиметровия шофьор. И след като завърших този филм и го показах на няколко фестивала, хората наистина се заинтригуваха от него, питайки се каква е историята на Дана, какъв е целият контекст, може би някаква тягостна връзка… И така, аз реших да дам целия контекст, разказвайки отделно и историята на Артур и събирайки накрая двете в една. И докато пишех сценария, направих много интервюта с женени двойки, защото и това ме интересуваше най-много за този филм – връзката с друг човек и колко далеч си способен да стигнеш, за да останеш с някого. Това е филм за свързване, за съчувствие, а и за компромисите, които правим в желанието си да останем с някого.
Всеки зрител, след като гледа филма, може сам да си отговори защо заглавието му е „Чудовища“. Но все пак как бихте дефинирали думата „чудовище“ с ваши думи?
Сложно е малко, защото както и филмът, така и чудовищата не винаги са това, което изглежда. От една страна, ние можем да видим чудовищното у героите, защото те правят нещата по начин, различен от общоприетия, но чудовища могат да бъдат също и хората, които ги съдят, които не искат да видят цялата картина, фокусирайки се единствено върху различността на тези двама герои. Защото в крайна сметка тези двама герои изпитват и любов помежду си и наистина искат да са заедно. Така че, ако трябва да дам кратка дефиниция, за мен чудовищата са хора, които поставят етикети, които не проявяват емпатия и които отказват да разберат другия.
По интересен начин се развиват диалозите във филма ви. На моменти са на границата на абсурдизма, и дори на една нереалност, което ги прави от друга страна доста правдиви и автентични.
Благодаря ви, че го казвате. Всичко е на границата между драмата и комедията и да, има много абсурд, но аз вярвам, че в самия живот нещата стоят по същия начин – никога не знаеш в коя от тези три посоки ще поеме животът в следващия момент, и то често без никакво предупреждение.
Звукът във филма също прави впечатление – пулсиращият нощен Букурещ, музиката, радиостанициите в такситата (понякога повредени). Беше ли този ритъм предварително замислена част от историята, или се появи в процеса на снимане?
Звуковата концепция я развихме преди започването на снимките и, разбира се, после поизгладихме и пооправихме всичко по време на монтажа. Но идеята беше през цялото време, независимо колко далеч сме с камерата от героя, винаги да сме близо до него/нея звуково. Има моменти, в които героят излиза от колата, но камерата остава в колата и всички тези детайли, стъпки, шумолене на дрехи, въобще това, което той или тя чува отвън, остава на преден план, въпреки че камерата е останала вътре в колата. Така че звукът в случая остава, как да го нарека… много интимен с героя. Това решение го бяхме взели от самото начало. И после си дойде и целият ритъм – Букурещ, превръщащ се нощем също в чудовище, много шумно и стресиращо. И цялото това богатство на звуци и шумове го използвахме, за да обрисуваме средата, в която героите пребивават.
Документални моменти също се прокрадват – макар и само за няколко секунди – по радиото в таксито… Това определено е Букурещ от 2018, а не примерно Шанхай от 2015г.
А, референдумът. Имаше една сцена във филма, в която трима мъже на парти говореха за референдума за еднополовите бракове в Румъния от есента на 2018г. После тази сцена отпадна, но реших да запазя фрагмента по радиото, който се чува в първата история, защото мисля, че беше важно да дам и политическия контекст. За жалост, живеем във времена, в които политиците се държат доста безотговорно, и особено румънските политици. За този референдум те похарчиха 40 милиона евро за нищо. Имайки предвид, че след като така и така скоро няма изгледи двама мъже или две жени в Румъния да могат да сключат помежду си брак, тези 40 милиона бяха изхарчени за нищо, което беше доста глупава и безотговорна постъпка.
Гледайте филма „Чудовища“ в Дома на киното на 12 март от 18:30ч. и на 13 март от 13:30ч., както и в Euro Cinema на 26 март от 18:15ч.
„Ирина“ и събуждането на любовта
В снежната вечер семейството на Ирина преживява катастрофа. Тя е уволнена, Сашо - затрупан в нелегална въглищна шахта, отношенията между сестрите също се сриват. Примката на безизходицата се затяга.
Още от първите кадри от филма на Надежда Косева „Ирина“ виждаме главната героиня в самотен сблъсък с трудностите. Недоволството е маска, която не може да свали. След като мъжът ѝ остава осакатен, мълчаливият гняв се трупа между двамата и блокира всеки опит за изразяване на любов. Ирина изглежда готова на всичко, за да осигури физическото оцеляване на семейството, но е ясно и че не ѝ е останало нищо друго за даване. Емоционално изчерпана и изтощена от това да носи всички на гърба си, тя решава да спечели пари като сурогатна майка.
„Ирина“ не е нито арт филм, нито тежка и мъчителна социална драма. Макар и притиснати до стената и изпълнени с обвинения един към друг, героите от малката къща успяват да запазят отношенията си някак меки, човешки. Вътрешният бунт на Ирина избухва именно в момента, в който тя осъзнава, че родителите на нейното бъдещо дете не я възприемат съвсем като човек. Фокусирани в тревожното очакване на бебето, те ѝ отнемат правото да взема решения сама, а в някои моменти направо гледат през нея. За това и основния сблъсък във филма се дължи на постепенно растящата любов на Ирина, но и на Ева към бебето. Всяка от двете ще трябва да се отвори към другата, да даде част от тази любов.
Най-силно „Ирина“ въздейства с “обикновеността” на историята си, с невероятната игра на Мартина Апостолова в главната роля и на Ирини Жамбонас в ролята на Ева, както и с усещането, че винаги има път към любовта и прошката, винаги има изход и надежда.
Гледайте филма „Ирина“ ДНЕС, 9 март в кино „Люмиер Лидл“ от 16ч. и от 18ч., както и на 25 март от 14ч. в Дом на киното.
„Пеперуди“ – черна комедия за очите и душата
Историята започва от загадъчното телефонно обаждане от бащата на Джемал, Кенан и Сузан. Неговата воля е те да се завърнат в родния си дом в провинциална Турция, а причината остава неясна до тяхната поява в града. Триматата се събират в апартамента на най-малкия брат Кенан, от където тръгват по дългия път на завръщането към дома.
Не случайно казват, че домът е там, където те обичат. Разкъсаната семейна връзка между двама братя и една сестра в „Пеперуди“ по-скоро образува пътя към дома, отколкото да ни повежда обратно по него.
Сценаристът и режисьор Толга Карачелик започва да стъпва по-категорично върху стиловия си подпис. Макар да експериментира в различни жанрове като комедия, драма, психологически трилър, дори телевизия, в третия му пълнометражен филм „Пеперуди“ вече наблюдаваме един повтарящ се модел на вграждане на абсолютно имагинерното чрез компютърно генерирано изображение в иначе суровия и едва ли не документално-игрален реализъм.
Може би е уместно да се направи и сравнение между Карачелик и Бернард Мандико в La résurrection des natures mortes и Les garçons sauvages или с Ксавиер Долан в първите му по-експериментални филми.
Както в „Иви“ (2015), така и в „Пеперуди“ първоначалният смут от противоречащите си по стил изображения наподобяват потъмняваща поема, върху която заложения ежедневен битов диалог звучи по-скоро като запис на чупещи се предмети и хора на фона израстването на смисъла на техния филмов път. И точно това се нарича стил, пълното разгръщане на който се случва във финалните сцени.
Гледайте филма „Пеперуди“ утре, 10 март от 18:15 часа в кино „Одеон“ или на 21 март от 21:15 часа в Културен център „G8“
Автори: Цветан Цветанов, Яна Пункина, Десислава Томова, Марио Томчев, Тодор Бодуров, NOL
Фотографи: Боряна Пандова, Иван Дончев, Огнян Стефанов, Мариана Жижанова, Виктор Кожухаров, Мария Ангелова, Данислава Делчева, Любо Йончев и екип
Стилов редактор: Милан Миланов
Дизайн и предпечат: Александър Рангелов
Печат: Дедракс
Издава Арт Фест