„Прасето“ - неща, които никога не са се случвали, но непрекъснато се случват
Разговорът ни с Драго Шолев тръгва от общите елементи между новия му филм „Прасето“ и предишния „Подслон“. И в двата филма дванайсетина годишно момче, което няма добър контакт нито с родителите, нито с връстниците си, се забърква в неприятности и трябва да премине само́ през премеждията по пътя към порастването...
През тези герои аз най-добре виждам света. Авторското кино е винаги по някакъв начин автобиографично. Историите, които ние разказваме, са лични. Най-често през живота си съм бил подрастващ или тийнейджър. Винаги са ме занимавали взаимоотношенията между подрастващия и неговата семейна среда. Как той се превръща от дете в мъж, как пораства...
А, дали няма и нещо поколенческо? Героите ти повече приличат на децата от нашето поколение, оставени да подивяват и да се оправят сами. Ние израснахме в едни много диви години. Без контрол, без надзор, включително и години с много повече насилие в училище...
Специално за „Подслон“ исках нарочно актьорите, средата, стила, да са ретро. Да изглежда като от моето детство. Киното е до голяма степен носталгия към миналото...
Заглавието на филма „Прасето“, сюжетът, конкретни елементи във филма, много са нещата, които напомнят за „Повелителят на мухите“...
Всичко става без да искам. По принцип не харесвам кино с интелектуални препратки. По-скоро искам историята да си върви самостоятелно и да бъде сякаш непипната от авторова намеса. Ако има някаква символика, тя трябва да бъде косвена. Разбира се, няма как да няма влияния, те са част от културния контекст. Всъщност аз съм много повлиян от старото българско детско кино. Не знам защо, когато говоря за българско кино, винаги си представям филма „Да обичаш на инат“. Когато снимам филм също. Героите и начина, по който се изразяват, начина по който им се случват нещата... Много съм повлиян от този филм.
Визията на „Прасето“ е много по-нормална и по-модерна от тази в „Подслон“, някак по-опростена. В „Подслон“ се виждаше намерението за един суров минимализъм. Изненадана бях да науча в един по-късен момент, че жилището от филма не съществува, студиен декор е.
Когато правиш кино, ти даваш отговор на един глобален въпрос – какво би трябвало да бъде то според теб. Така се зараждат и теченията в киното. Мислейки върху този въпрос, докато работех по „Подслон“ стигнах до извода, че киното е пресъздаване на реалността. За разлика от документалното, което се опитва да затвори в картина самия живот. В игралното това няма как да стане. Вместо това пресъздаваш нещо, което си преживял. Киното е по някакъв начин вторична производна на живота. Апартаментът в „Подслон“ беше резултат от дълги изследвания. Това ме е вълнувало тогава. Следвал съм логиката на пресъздаването. А в „Прасето“ следвахме друга логика. Пак пресъздавахме, но не реални събития, а чувства, емоции, неща, които никога не са се случвали, но непрекъснато се случват. Каквито са примерно подигравките с различното дете в класа.
Героят в „Прасето“ напуска дома си още в началото. Като че много се заиграва филма и с вълшебната приказка, едно израстване през подвизите. Какво трябва да направи за да порасне?
Да кажа първо за бягството. Има един момент в израстването на всяко дете, когато то трябва да вземе решението да напусне семейния комфорт или дискомфорт съответно, в зависимост от частния случай. Бягството е също нещо, което много ме занимава. И то бягството от семейството. В случая с „Прасето“ всъщност семейството е избягало. Родителите са гастарбайтери. Румен няма от кого да избяга, той просто не се прибира.
В „Прасето“ вече почти целият актьорски състав се състои от деца. Как се работи с тях?
Има едно качество в актьорите, което според мен е най-важното – спонтанността. Децата по принцип са спонтанни, много по-спонтанни от култивираните актьори, които имат един недостатък, те винаги се самонаблюдават. Колкото са по-добри, толкова по-видно се самонаблюдават. Това им пречи да бъдат спонтанни, тоест да участват. А за един актьор да участва със цялата си същност в историята е много важно, защото чрез това участие изгражда ролята. Част от работата на режисьора с професионалните актьори е именно да върне спонтанността им. Докато при децата тя е много по-автентична. Просто те са си такива. Румен в голяма степен не знаеше какво става във филма. Аз само му бях казал „В този филм само ще те бият и само ще бягаш.“ Не беше чел сценария. За разлика от „Подслон“, където се правеха много репетиции с цел да се пресъздаде по най-точният начин конкретната ситуация, тук разчитахме най-вече на първия дубъл. Създавахме ситуацията и го пускахме с неговата детска спонтанност да реагира на заобикалящия го свят. Импровизирахме много повече, и имахме много повече работа по монтажа, защото накрая се оказахме с един куп кадри, които не бяха заснети монтажно. Като в документалното кино. За това и филмът „Прасето“ изглежда малко по-груб и недодялан. По-непосредствен. Не толкова „поставен“.
Имаше ли изненади, които после попаднаха във филма?
Много от реакциите, които изграждат образа на Румен, са абсолютно извън сценария. Те дойдоха някъде дълбоко от неговата същност, от неговата душа...
Този филм детски ли е?
Питат ме приятели „Можем ли да доведем деца?“ Според мен – да. Става както за деца, така и за родители, така и за учители. Но това не е въпрос на който аз всъщност да мога да дам отговор. Аз съм го направил такъв, какъвто е, и от тук нататък не мога да го променя. Мога само да събирам мнения, да слушам критики и да си взема евентуално поука за тях за следващи проекти.
Съобразявал ли си се с хипотетичната си публика, преценявал ли си до къде можеш да стигнеш сюжетно или графично?
Не обичам спекулацията с думата „публика“, защото това е толкова абстрактно понятие, че не е честно да говориш от нейно име. Когато правя моите неща, винаги публиката съм аз. Правя ги за себе си като публика. Поне за моя вкус мога да нося някаква отговорност. За вкуса на средностатистическата публика няма как да знам. Сигурно някои хора, които гледат на киното като на продукт могат да обобщават с големи термини, но аз нямам чак такова самочувствие. По-скоро ми е интересно как приятелите ми ще реагират на някакви неща. Правя филмите си с мисъл за моя собствен кръг. Не знам дали това е най-професионалният подход, но е най-искреният.
Гледайте филма „Прасето“ ДНЕС, 11 март от 16:00 часа в Дом на киното и на 14 март от 18:30 в кино „Люмиер Лидл“.
Кадър от филма „Да се разкриеш“ с режисьор Дени Паро, който днес ще даде пресконференция във фестивален център „В парка“, заедно с фондация „Глас“
Започна Международния документален конкурс на София Филм Фест.
С „Америка“ на Ерик Стол и Чейс Уайтсаид беше открит Международният документален конкурс. В залата на Френския институт присъстваха тримата членове на журито – Лиъм Сен-Пиер, Деян Парушев, чийто филм „Вечната красота“ също ще бъде представен на фестивала и Цветан Драгнев, автор на отличения през 2017 -та „Пустиняци“. Документалният конкурс на София Филм Фест се провежда от 2009-та година, а негови създатели са Мира Сталева, Борис Десподов и Андрей Паунов. Прожекциите от конкурса продължават във Френския институт всяка вечер до 15 март.
Журито е както следва от ляво надясно – Ник Пауъл, Стас Намин, Илиян Метев, Ева Подгурска и Хазар Ергючлю
„Сервитьорът“ - в примката на нерешителността
Първият пълнометражен филм на гръцкия режисьор Стив Крикрис „Сервитьорът“ е стилен и точно премерен ноар. Ренос работи като келнер в бляскава ретро сладкарница, живее сам в мрачен апартамент и запълва времето си с поредица от ритуали, които сякаш заменят всяка възможност за естествен човешки контакт. Тъгата и самотата му са осезаеми, както и желанието му да остане в тяхно владение. „Сервитьорът“ наблюдава околния свят, ритмите на града, минувачите, боклукчийските камиони, предметите, които изглеждат изпълнени с неясни настоявания, с едно усещане за обреченост, в което Ренос се чувства съвсем уютно.
Някъде между инстинкта за оцеляване, желанието да научи истината със сигурност и зараждащата се любов, Ренос трябва да реши на кого да се довери и дали да изостави успокояващата рутина, която му позволява да живее без да се замисля.
„Сервитьорът“ не е експериментален филм. Той стъпва на добре утвърдените традиции на жанра ноар и ги доразвива в психологическа насока. Въздейства с изключително изпипаната си визия, чудесния си ритъм и с една плътност и непредсказуемост на героите, която не позволява на зрителя напълно да ги осъзнае. Лаконичните диалози, които текат на екрана, имат малко общо с реалния обмен на сигнали между героите, а за нас остават само наблюдението и очакването, основни сили в живота на вкопчения в своята нерешителност Ренос.
Гледайте филма „Сервитьорът“ на 13 март от 21:00 часа в Дом на киното, на 14 март от 10:30 часа отново в Дом на киното или на 19 март от 20:00 часа в Euro Cinema
„Делегацията“ и албанският преход като смяна на логото: разговор с Енеа Грамо, директор на продукцията на филма
Балканският конкурс на 23-ия Международен София филм фест вече е в ход и първият официален гост от конкурсната програма е Енеа Грамо, директор на продукцията на наградения на кинофестивалите във Варшава и Тирана филм „Делегацията“, режисиран от Буяр Алимани, по сценарий на Артан Минароли, който умира няколко месеца след започването на проекта. Историята е още по-дълга и има не едно и две разклонения. Грамо е племенник на Артан Минароли, а пък чичото на Минароли, известен албански актьор от миналото, е бил сред репресираните от Енвер Ходжа интелектуалци, така че в разказваната във филма история можем да разчетем и много (макар и не преки) позовавания на личен опит с твърдата ръка на режима. Дядото на Енеа Грамо пък – Мухарем Туркеши – е може би единственият албански скулптор, взимал отливка от лицето на мъртвия диктатор – и то по начин, дал му възможност да отмъсти за всички погубени от режима съдби и животи през десетилетията.
Г-н Грамо, да започнем с относително непознатия за нас в България албански преход…
Разговаряхме с колеги точно за това тук на София Филм Фест – някои хора го наричат „преход“. Но имало ли е наистина такъв? Продължавам да гледам „Делегацията“ отново и отново и с всяко следващо гледане се убеждавам, че не е имало никакъв преход, че това, което наричаме „преход“ всъщност е много далеч от значението на тази дума. Докато четях сценария, направих някои свои допълнителни проучвания, и установих, че никога не съм си давал сметка, не съм знаел (Енеа Грамо e роден през 1993г. – б.а.), че всичко се свежда до една единствена среща на високо равнище при затворени врати, за да се превърнем в… хаха… демократично общество. И погледнато от този ъгъл, филмът повдига наистина чудни въпроси.
В това отношение, въпреки разликите в режимите, България и Албания доста си приличат – сякаш най-естественото е бившият лекар или бившият бодигард на покойния диктатор да оглави държавата на даден етап, или хора като другаря Аслан от филма (кървавият полицейски бияч) да преминат чисти и невинни в новия политически строй и днес да ръководят банки, бизнес предприятия, национални медии…
Не знам, изглежда хората не искат да си спомнят, или въобще вече не ги е грижа. Ако видите избирателните списъци и изборните статистики в Албания, със сигурност те доста се различават от действителността. Не знам, може би хората вече не вярват в системата – и искат единствено да имат работа, да имат почивни дни и… на следващата година да правят същото… И мисля, че в сценария на филма Артан е избрал най-добрият начин да каже на хората колко погрешно са станали нещата тогава, през 90-те – ето, никой вече не говори за това: една среща при закрити врати, без никакви свидетели, и изведнъж от Партията-майка се раждат три нови политически партии с различни лидери, изразяващи различно мнение. Артан избра най-добрия начин да покаже как ние албанците правим бизнес, как винаги избираме лесните и преки пътища, без да се замисляме за дългосрочното. Мисля, че сме го показали добре и във финалния вариант на „Делегацията“, но в първата версия на сценария имаше една сцена, в която младата партийна функционерка от селото пита другаря Спиро дали Алабания няма да стане същото като в Румъния и той отговаря, че се задават лоши времена, в които те, хората на режима, ще трябва да изчезнат за малко и да се върнат, когато всичко отново се успокои, когато „кръвта се охлади“, както казваме тук, и после лекичко и плавно да се интегрират отново в новата политическа система, да заемат лека-полека същите постове, да облекат същите костюми. И всъщност точно затова албанският „преход“ е „преход“ с голяма въпросителна за мен, както би следвало да е и за всекиго другиго… Имахме знак в началото на 90-те, ей така - с двата пръста (показва знака на „демократичните промени“ у нас - б.а.). Това беше знакът на демокрацията. И Сали Бериша, като лидер на демократичната партия, използваше този знак навсякъде – дори когато трябваше да каже нещо просто като „добро утро“. Хората бяха много вдъхновени. И крещяха навсякъде „демокрация“. Бях много малък в онези години, но ми се ще да бях малко по-възрастен, за да мога съзнателно да свидетелствам и оценя какво всъщност се е случило. Как от човек на предишната система Бериша се е превърнал в демократ? И хората наистина ли са му вярвали? Или за тях е било достатъчно просто някой да проповядва друга идеология и Червената партия да я няма вече?... Може би просто сме сменили червената звезда с ново лого?... Такива прекрасни въпроси повдига филмът.
Актьорската игра също е впечатляваща. Основните актьори освен това принадлежат към поколението, което със сигурност има много лични истории и спомени, които да вплете във филма. Имаше ли такива моменти и решения от тяхна страна по време на снимките?
Сигурен съм, че да. Този филм е това, което е, и благодарение на невероятното участие на г-н Джевдет Фери, г-н Виктор Жусти, г-н Ндричим Джепа… Те са сред най-добрите актьори, които някога сме имали в Албания. Всички те преподават във Филмовата академия. И те доразвиха сценария, навлизайки в ролите си… Те го донаписаха, един вид. На Филмовия фестивал във Варшава след прожекцията някой попита актьора Ндричим Джепа (във филма – в ролята на партийния функционер др. Спиро – б.а.) дали си спомня от личния си живот персонажи като тези във филма, и той отвърна „да“ – че когато е бил малко момче, близо до училището му в Тирана е имало едноетажна постройка, която днес е музей, но в онези години е била щаб на Системата, използван за наблюдение и подслушване. И г-н Джепа разказа за един човек с дълго черно палто, чиста бяла риза, червена вратовръзка и много добре лъснати обувки, който ежедневно влизал в тази сграда, без да разговаря с никого. И този човек пораждал страх у децата – именно с лъснатите си обувки. И ако забелязвате във филма, героят на г-н Джепа винаги е с добре лъснати обувки. Така че, да, актьорите допринесоха и с личен опит и лични спомени и изживявания за автентичността на „Делегацията“.
(Историята на екипа на филма продължава, тъй като след смъртта на Артан Минароли, семейството му открива още цели 15 завършени от него сценарии следващи за филми.)
Филмът „Делегацията“ можете да гледате на 11 март от 14.00ч. в „Люмиер Лидл“ и на 20 март от 20.15ч. в Euro Cinema.
„Изчезващи дни“, детството и „покрайнините на неразтълкувания свят“ – разговор с продуцента на филма Янтао Ша
Международният конкурс на 23-ото издание на София Филм Фест бе открит вчера с филма „Изчезващи дни“ на младия китайски режисьор Шин Джу. Ето какво сподели продуцентът му, Янтао Ша:
Къде е границата между „малкото“ и „голямото“ в „Изчезващи дни“?
Много се радвам, че започваме оттук, защото това е, което искахме да създадем. Добавихме много детайли, така че сцена, която е на петата минута от филма, да е свързана с нещо, което се случва в края, примерно. Навярно забелязвате, че цялата история е построена на принципа на затворените цялости във времето, които се повтарят отново и отново в различни вариации. Освен това намерението ни беше филмът да бъде разчетен така – въпреки че действието се развива в голям град с население 8 милион (Ханджоу – б.а.), за нас, за моето поколение, когато бяхме тийнейджъри, градът си изглеждаше достатъчно малък. Аз лично ходех на училище с колело. И стигах за половин час. Не че беше толкова близо, но пък и аз бях доста бърз… Освен това точно по този начин разположен град едва ли може да се открие където и да било другаде в Китай – голямо езеро, заобиколено от планини, и самите квартали са разхвърляни между долината и планините и за да стигнеш от един квартал до друг, понякога преминаваш през различни тунели. По този начин са свързани, а и отделени един от друг, отделните квартали и това навярно създава впечатлението за малък град.
Този филм поддържа у нас едно усещане за мистичното, което в много части на света с глобализацията сякаш изчезва. Съзнателно ли сте работили в тази насока?
Да, филмът създава такова сюрреалистично усещане. Китайското заглавие на „Изчезващи дни“ е „Ман йоу“, което на китайски означава „лутане“, „скитане“, „блуждаене“ – искахме да предизвикаме едно такова състояние у публиката – сякаш самият зрител сънува. По мое мнение, в много филми режисьорът се опитва да постави ясна граница между сънувано и реално. Дори историята да е напълно фикционална, много често режисьорът поставя тази граница – „това е реалността“ / „това пък е сънуваното“. Ние не искахме с нашия филм да се получи нещо подобно – искахме, напротив, публиката да престане да мисли кое се е случило и кое не, защото и в живота е така – самите ние не познаваме себе си. И оттам идва това сюрреалистично усещане във филма.
Поздравления за начина, който сте избрали, за да включите водата като елемент във филма – тук тя не толкова се вижда, колкото „звучи“ и изпълва самия въздух на моменти…
Ханджоу е в Южен Китай. Искахме да пресъздадем опита от това да живееш там – и оттам идва и оригиналното заглавие: защото искахме и публиката да поскита с нас из този град. И да, съвсем преднамерено добавихме много водни елементи във филма – непрекъснато се чува течаща или капеща вода, ручейчета, очакване на дъжд… Това е нещо съвсем естествено за родния ми град, където понякога вали в продължение на месеци.
Неслучайно международното заглавие на филма е „Изчезващи дни“. Това заглавие е не по-малко значещо от оригиналното. Какво изчезва от живота на вашето поколение днес?
Всичко. Да, всичко – живял съм в Ханджоу до 18-годишна възраст и след това заминах за Лос Анджелис да следвам. И всяка година оттогава, винаги когато се завръщам, откривам, че нещо е изчезнало, че вече го няма – старите квартали, примерно, изглеждат по съвсем различен начин. Целият град е станал по-хомогенен, като който и да е град в Китай или по света. Може би това не е нещо обективно, а по-скоро е усещането за нещата, които изчезват, когато се отдалечаваш от детството. Когато ние бяхме деца, всичко ни изглеждаше страшно далеч, светът беше далечен – и това сме се опитали да уловим във филма, това усещане от нашето детство, в което и звуците бяха тези – вода, пътен трафик и т.н.
„Изчезващи дни“ – тези, в които киното няма да изчезне
Филмът „Изчезващи дни“ може да бъде гледан ДНЕС, 11 март от 13.30ч. в Дома на киното и на 27 март от 20.00ч. в Euro Cinema
Автори: Цветан Цветанов, Яна Пункина, Десислава Томова, Марио Томчев, Тодор Бодуров, NOL
Фотографи: Боряна Пандова, Иван Дончев, Огнян Стефанов, Мариана Жижанова, Виктор Кожухаров, Мария Ангелова, Данислава Делчева, Любо Йончев и екип
Стилов редактор: Милан Миланов
Дизайн и предпечат: Александър Рангелов
Печат: Дедракс
Издава Арт Фест