Брой 6 на фестивалния вестник - онлайн издание

„За тялото и душата“: алегорично и буквално

Последният засега филм на Илдико Енеди (председател на Международното жури на София филм фест тази година) съвсем категорично затвърждава позицията на създателката си сред най-големите унгарски, а и въобще европейски режисьори от края на ХХ и началото на ХХI век. Не са много кинотворците, които могат да разкажат една съвременна любовна история по толкова оригинален и запомнящ се начин, ситуирайки я… в кланица. Любовна история между новата инспекторка по качеството на месото и финансовият директор на предприятието, което е един умален модел на света, в който живеем днес, създавайки си съответните жизнено необходими механизми за изолиране от другите. Но, както се казва, красотата разцъфтява на най-неочаквани места. „За тялото и душата“ (носител на „Златна мечка“  за най-добър филм на Берлинале през 2017-та и номиниран за „Оскар“ в категорията за най-добър чуждестранен филм през тази година) ни среща с персонажи, сковани донякъде като герои на Бела Тар или на Каурисмаки, но лишени от крайности на мрака в душата, до каквито стига първият, и с две-три идеи по-малко церемониално-абсурдистки от героите на втория. Ако тръгнем по пътя на паралелите, тук можем да направим такъв и с героите на Мураками (също затворени в себе си и често с малък физически белег или недъг), а елените от съня на двамата герои сякаш отговарят без думи на въпроси, поставени от лисицата на румънеца Габриел Ахим… Заглавието„За тялото и душата“ е колкото алегорично, толкова и болезнено буквално, а сериозните въпроси, които филмът (съвсем не без чувство за хумор) поставя, по изключително фин начин елиминират всички учебникарски клишета в психологията, подтиквайки самия зрител да забрави наложената му от света в който живеем стеснителност, и да повярва (примерно), че най-естественото нещо на света е да сънуваме едни и същи сънища с някого другиго. Сред достойнствата на този филм са и особената светлина (понякога естествена, понякога луминисцентна), и отстъпващата сянка, и дребните жестове и детайли, и привидното несъответствие в сезоните на сънувания свят и общоприетата реалност. Въобще, на финала на този филм, който иначе започва с рутинни убийства на крави и рязане на месо, се чувствате възвисени, и не, това не е нито клишираният американски хепиенд, нито европейският политически коректен финал, нещо друго е – един оптимизъм, който е естествен, именно защото го чувствате и с тялото, и с душата си.

Гледайте филма „За тялото и душата“ ДНЕС 12 март в кино „Люмиер Лидл“ от20:15 часа (представен от самата Илдико Енеди) или на някоя от слевдащите му прожекции в рамките на София филм фест.

Нежността над всичко в „Гълъбът“

Дебют на турската режисьорка Бану Шиваци, „Гълъбът“ осигурява несметни богатства за сърцата на зрителите си със своите кратки 75 минути. В този очарователен, но нелек малък филм, Юсуф е младеж без приятели и социален живот. Нещо повече, той съзнателно не се нуждае от такава среда и не показва никакви признаци, че иска да принадлежи към реалността. Живее с брат си и сестра си, но всъщност през цялото време е на покрива съвсем сам... с десетките гълъби, които отглежда. Любовно наследство, оставено му от неговия покоен баща. Истината обаче е, че Юсуф си харесва момиче от квартала, което никога не заговаря. Прехвърляйки емоционално тайната си любов от нея към гълъбицата Маверди, той ще изпадне пред душевна саморазруха, когато квартален дилър го напада и заплашва да нареже любимката му заради изгубена пратка по една от птиците. Братът на Юсуф, който иначе по-скоро го ненавижда, отколкото да му мисли доброто, се опитва да го разсее от проблемите и асоциалността му като го урежда за общ работник във фабрика. Работата е непосилна за младежа и се намесва в графика му за грижи на неговите специални домашни любимци, което ще го накара да затъне все повече в неумението му да живее с околните си хора. Изпълнен с терзания и липса на споделени чувства, Юсуф понякога мисли за баща си, друг път за момичето на мечтите си, но гълъбите така и не излизат от главата му дори за секунда. Единствено ранената Маверди е способна да му даде надежда, онзи лъч, който да го върне към живота и самото живеене, а и тя самата с негова помощ да продължи напред и нагоре... където последният кадър във финала ни извисява до безкрая с красивото си движение и незабравимата песен, която може би някои са чували в късометражния „Ева“ на Гаспар Ное. В крайна сметка нежността е способна да победи насилието, омразата и страха. 

Гледайте филма „Гълъбът“ ДНЕС, 12 март от 11:30 часа в Дом на киното или на 18 март от 16:00 часа в Euro Cinema.

„Бикини Муун“ в тъсене на истината

Милчо Манчевски избира космополитна територия като Ню Йорк, за да ни разкаже история, родена от проблемите на съвременния свят. Малък екип открива психически неуравновесената Бикини в социален център. Чернокожата жена, ветеран от Ирак, им се вижда идеалният обект, който да ги изведе на фестивалната кино сцена. Опитвайки се да помогнат на Бикини да започне нов живот и да върне дъщеря си, документалистите всъщност подреждат своята история. Това, което не осъзнават, е че неусетно обръщат камерите към самите себе си, а документалният филм за една изстрадала жена се превръща в наблюдение на собствените им животи и техните морални граници. Създавайки филм в жанра мокюментъри Манчевски ни въвлича в тази затрогваща история, която се лута в непостояннството на реалния живот. Чрез документалния подход и използването на множество гледни точки, Манчевски максимално се доближава до реалността – не може да знаем нещата в тяхната цялост. Винаги сме разкъсвани между истината и лъжата, между реалността и фантазията, между възходите и спадовете, които изникват неочаквано, за разлика от драматургията на игралното кино. Върху тези противоречия се гради и историята на Бикини и на екипа, решил да разкаже нейната история – портрет на един човек, поразен от проблемите, засягащи съдбите на съвременните хора. Тук са войната, страха и самотата. Като на шега в началото на филма Бикини споделя, че тя е дърводелец като Иисус, но с „гърди“. Опознавайкия я малко по малко си даваме сметка, че тя наистина носи на раменете си страданието на целия свят. Така„Бикини Муун“ се превръща в сурова съвременна приказка, положена върху основите на жестоката ни воайорска природа, неподозираща какво може да открие за себе си в съдбата на отсрещния човек.

Гледайте филма „Бикини муун“ ДНЕС, 12 март от 19:45 в Културен център „G8“ (представен от самия Манчевски), на 13 март от 20:30 в кино „Люмиер Лидл“ или на 15 март от 18:30 в Euro Cinema.

Валентин Гошев: „Моторът е един филм доста по-различен от тези за войната“

„Моторът“ е филм за приятелството, което може да устои с години, независимо от превратностите на историческите събития. В този филм Славчо, Евелина и Вили (германско момче на техните години) са ученици в село Бараково по време на Втората световна война, където тримата се срещат за пръв път с любовта и омразата.
Валентин Гошев завършва филмова и тв режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов, в класа на проф. Георги Дюлгеров. Режисьор на филмите: „Кантора Митрани”, игр. сериал за ТВ7, 2012; „Топъл ноември”, игр. к/м, 2010; „Забранена любов”, игр. сериал за Нова ТВ (55 серии), 2008–2009; „Самотни сърца”, игр., 2007
„Моторът“ е продукция на АРС ООД („Ars Digital Studio“), Иван Тонев, с подкрепата на ИА „Национален филмов център“.

С какво чувство си спомняте една от първите си роли в игралното кино във филма „Писмо до Америка“?
Приятно ми е да си спомням този филм. Вследствие на тази роля е и моя дебют „Самотни сърца“, който е повлиян от героя, който играя там.

Наскоро по националния ефир излъчиха друг игрален филм с Ваше участие – „Чужденецът“. Усещате ли градация в развитието си на актьор?

Мисля, че има някакво развитие. Хората трябва да преценят. Радват се на моя герой. Филмът се хареса.

Филмът Ви „Моторът“, на който сте режисьор е сред премиерните български заглавия на 22-рия София Филм Фест. С какво изненадва публиката тази лента?

Може би, че това е един филм доста по-различен от тези за войната, които сме свикнали да гледаме през соц времето. Спомням си, че даже на една от анкетните карти, когато спечелихме субсидия пишеше, че за първи път има персонажи на немски войници, които са положителни.

Вие сте се вдъхновил от автобиографичната книга на Веселин Бранев – „Следеният човек“. Кое е онова, което Ви е грабнало вниманието за да направите филма?

Книгата е интересна и я препоръчвам на тези, които не са я чели. Много прилича като история на немския филм „Животът на другите“. Има сходни моменти с тяхното Щази и нашата Държавна сигурност. От тази книга взех неговите спомени от годините на войната. Заедно преработихме отделни мини сцени. Той ми беше драматургичен консултант.

Как сте пресъздал във филма епохата, в която се развива действието?

Доста добре се получи. Най-вече мястото, където снимахме. С помощта на художничката във филма Ивелина Минева и Георги Тодоров-Жози намерихме едно позабравено село на име Старо Стефаново (Ловешко), където след нас се заснеха още няколко филма. То сякаш е запазило духа от 40-те, 50-те години. Нищо не е трепнало. Даже в едно друго село, в което снимахме, имаше още следи от куршуми по фасадата на сградата, които са били от 9-ти септември. Те се справиха блестящо, както и реквизита. Имаше и анимация – самолетите, които пускаха бомби.

Каква е символиката на моторът?

Той е главен неодушевен герой на филма. Историята как немецът подарява мотора си на българина е много интересна. Това е доста сериозен и голям подарък. Този мотор е причината 50 години по-късно немецът да дойде на гости отново.

Как направихте кастинга за ролите?

Много ми помогнаха Светлана Янчева и Жорета Никилова. С някои от актьорите аз съм се снимал във филми и съм ги наблюдавал. Кастингът за децата-тийнейджъри беше много дълъг. Избрахме ги от Училище за таланти.

Към каква аудитория е отправено посланието Ви?

Преди време имахме предпремиера в Ловеч, където хора от всякакви поколения го гледаха. Там имаше малък гаф. Прожекционистите бяха объркали нещо. Нямаше български субтитри на немските и английските реплики. Имаше 70-80 души и правостоящи. Всички останаха до края на филма. Голяма част от публиката се беше разплакала. Младежите знаеха чужди езици и всичко бяха разбрали.

Гледайте единствената прожекция на филма „Моторът“ в рамките на София филм фест – на 13 март от 18:30 часа в кино „Люмиер Лидл“

„Генезис“ на една лична история

„Генезис“ на Арпад Богдан разказва за последиците от реално случило се неонацистко нападение в ромско гето през 2009 година. Три лични драми на три независими пресонажа, обитаващи различни прослойки на днешното унгарско общество, биват неразривно свързани. Животът на деветгодишния Рици се преобръща, когато майка му и семейството му са брутално избити, а самият той хвърлен във враждебността на един чужд свят. Гимназистка Вира, посветена на доброволческия труд, е неусетно въвлечена в жестокото деяние когато разбира, че новият ѝ приятел, от когото е бременна, е част от нападателите. Хана – млада адвокатка, живееща със скръбта по загубеното си дете, е принудена да защитава човек, който може би е отговорен за смъртта на много хора. Семейството, неговата загуба и възобновяването му, е тематичната линия, която обединява трите истории в„Генезис“. Въпреки това, всяка една от тях може да живее свой собствен живот, с цялостна фабула и тематична обосновка. Така голямата история, която си играе с човешките съдби, през по-голямата си част стои на заден план, за да можем да се потопим в интимния свят на всеки един персонаж. Богдан постига това на две нива. От една страна с помощта на драматургията и нейната референтност към мита на приказката и религиозната притча, а от друга – чрез изразните средства на киното - от документално наблюдение върху съдбата на Ричи, през субективния звуков дизайн в история на Вира, до поетичното вглеждане в микрокосмоса на Хана. Всеки един със своята уникална лична история, която няма ясно определено начало, но крие в себе си неговите последствия, с които всеки един от тримата трябва да се научи да живее, за да продължи напред.

Гледайте филма „Генезис“ на 13 март от 21:00 часа и на 14 март от 16:00 часа вДом на киното или на 24 март от 18:15 часа в Euro Cinema.

„Мъжете не плачат“ – изход от травмата на войната

Войната е свършила преди 20 години, но не и за тях. В празен и отдалечен хотел, извън сезона, груповия терапевт Иван събира сърби, хървати и босненци, които продължават да живеят с травмите си. Всичко започва с позволението да се вдетинят. Първата психодраматична сесия изглежда абсурдно инфантилна. Героите се гаврят със задачата, а терапевът наблюдава без да се меси. Часове по-късно динамиките в групата вече си личат. Излъчени са лидери, създават се клики, възникват конфликти, има обидени и неразбрани.
В безлюдния хотел, сред тихата планина десетината мъже ще трябва да се изправят срещу спомените си изпълнени със срам, страх, гняв и вина, да проговорят за онези моменти от войната, които са ги наранили до степен напълно да изгубят себе си. Режисьорът Ален Дърлевич сам е участвал в подобни сесии и личния му опит се вижда във всеки кадър. В „Мъжете не плачат“ той затваря в едно помещение хора, които до скоро са се стреляли, за да се опита да излекува травмите им.
Този тип работа, обаче, не е безобиден. Провокирани да се върнат към най-страшните си преживявания, някои от героите излизат от контрол. Никой от тях не е успял да приключи отношенията си с войната. Мълчанието по темата е белязало животите им, лишило ги е от близост или направо ги е подлудило. Сега, когато съпротивите падат, идват признанията, а с тях и агресията, предизвикана от гигантската омраза, която всеки от героите изпитва към самия себе си. 
Ален Дърлевич избира документална визия за филма си – близки планове, камера от ръка и наличното в хотела осветление. Няма нужда от повече. Цялото внимание е върху актьорите и техните реплики и жестове, разкриващи пластове исторически и културни конфликти, психологизъм и болезнена ирония. С всяка неуместна шега, с всяко дребно прегрешение и с всяка криза емоционалното напрежение расте. От деца, увлечени в играта, ветераните се превръщат в плачещи мъже, но и това не е достатъчно – за да бъде изкупена вината, някой трябва да бъде принесен в жертва.
„Мъжете не плачат“ е преди всичко филм за ужаса от войната. Нужда от зрелища няма. Нито пък от битки и кървища. Героизмът е някъде другаде – в отношенията, в прошката, в способността да се превъзмогне омразата и душевната рана.

Гледайте филма „Мъжете не плачат“ на 15 март от 18:30 часа в кино „Одеон“, на 18 март от 20:00 часа в Културен център „G8“ или на 19 март в кино „Люмиер Лидл”от 14:00 часа.