Режисьорът Хюсеин Карабей и актрисата Гизем Ерман Сойсалдъ за „Вътрешни хора“
Единственият кинотворец, печелил два пъти Балканския конкурс на София Филм Фест (с филмите си „Моят Марлон и Брандо“ през 2009 и „Следвай гласа ми“ през 2015г.) Хюсеин Карабей в момента е в София с новия си филм „Вътрешни хора“, заснет по едноименната пиеса на турския класик Мелих Джевдет Андай. Действието се развива в затвор и макар самата пиеса да е писана през далечната 1965г., филмът сякаш говори за днешния ден. Чудесна актьорска игра, клаустрофобия, размяна на местата на изтезаващ и изтезаван, зловещите клопки и психологическото насилие на системата, незначителни сякаш детайли, които се врязват в съзнанието и направляват напрежението, безвремие и изтичащи минути, затворени в една сцена, пресъздаваща реално време. Филмът е удостоен с наградата за най-добра поддържаща роля на Кинофестивала в Адана (септември 2018) за Гизем Ерман Сойсалдъ, съпругата на режисьора, която също пристигна в София да представи филма. Двамата са заедно от 8 години, а едно от първите неща, които Хюсеин ѝ е обещал, когато са се запознали, е да заснеме филм по пиесата на Андай.
Да започнем с това, че този филм е много различен като стилистика от предишните ви два, които публиката на София Филм Фест познава. И едновременно с това като идейна насока е доста близък.
Хюсеин Карабей: Всъщност, обичам да пробвам различни неща в киното. Буквално всичко. Защото обичам киното. И през последните години, понеже имаме проблеми с правителството в Турция и филмите ни не получават съответната подкрепа, това беше моят план Б да продължа да правя кино – ако нямаме средства да заснемем филм като предишните ми, нека пробваме с един по-камерен, който залага на добрия диалог и добрата актьорска игра. Самите актьори, а и всички замесени, вложиха много в този филм, дори лични средства и резултатът беше постигнат. „Моят Марлон и Брандо“ беше труден филм – снимахме в три различни страни – Ирак, Иран и Турция. За „Следвай гласа ми“ ми трябваха три различни кюрдски села в планините…
…докато във „Вътрешни хора“ цялото действие се развива в рамките на три (дори две) помещения в един затвор.
ХК: Да, и освен това исках да филмирам тази история, откакто я знам (гледах пиесата на Мелих Джевдет Андай за първи път, когато бях на 17), така че мисля, че просто дойде правилният момент да направим този филм. И го направихме. И съм доволен от резултата.
Доколко се придържахте към оригиналния текст на пиесата?
ХК: Когато се захванах с тази пиеса, която много обичам, първото нещо, което се запитах, беше какво мога да допринеса аз към нея. Запазили сме изцяло текста, въпреки че използваме средствата на киното – играем много с камерата, което го няма в театъра. Няколко от второстепенните истории от оригинала сме ги махнали, защото филмът иначе щеше да е по-дълъг от 3 часа. Единственото нещо, което го няма в пиесата на Андай и съзнателно съм го добавил, е белият папагал в клетка в кабинета на директора на затвора.
Героинята във филма е момиче от 60-те, поставено в много смущаваща ситуация, когато посещава зет си в затвора. Как се подготвяхте за тази роля?
Гизем Ерман Сойсалдъ: Пиесата разказва за 60-те години на миналия век, когато не съм била родена, и не познавайки света на младите момичета от този исторически период – отношението им към романтиката, към сексуалността, към самите себе си, изчетох доста романи, писани в Турция през 40-те и 50-те, за да опозная по-добре героинята си. Смятам, че жените тогава са били по-близо до истинския живот, докато днес всички сме много объркани от модерността, капитализма и глобализацията и не знаем какво да правим с живота си.
Кое беше най-трудно за изиграване в този филм?
ГЕС: Не беше трудно, беше приятно, но беше и предизвикателство, защото репетирахме цял месец в този затвор и после снимачният процес трая цели 7 дни – репетирахме като за театър, но това не беше театър, а филм. Представете си двама души, затворени в стая и доста тежък, емоционален диалог. По време на снимките подходът на Хюсеин беше да не се намесва и да не прекъсва диалозите за дубли, което ни даде възможност наистина да потънем в атмосферата, която филмът пресъздава.
Пиесата е от 60-те, но говори много и за днешния ден. Въобще, темата за затвора и за света навън не е като да я няма в новото турско кино. Нека си припомним и филма „Блокът на младоженците“ на Илкер Савашкурт, а и други филми от последните години. Имаше ли вашият филм проблеми с цензурата?
ХК: За съжаление историята ни е богата на такива периоди – затворнически. Когато бях на 20, аз самият прекарах в затвора една година (за участие в студентски протести – б.а.). Брат ми и някои мои приятели също. Днес правителството е бясно на опозиционни артисти като нас, без значение кюрди или турци, но вчера, само допреди 10 години, армията беше тази, която ни обявяваше за врагове и заплаха. Ние сме свикнали с това – планираме и живеем животите си в рамките на точно тази реалност. Но пък има и артисти, които не искат да влизат в противоречие със съответните силни на деня и поради това си поставят автоцензура. Няколко сме тези, които сме открита опозиция, но пък не сме толкова опасни за правителството, за да реши то да направи герои от нас, хаха. Цензурата в Турция днес не е директна. Ако обаче от даден фестивал или киносалон се страхуват да приемат филма ти, винаги ти дават някаква различна причина, че са ти отказали.
Хюсеин Карабей и Гизем Ерман Сойсалдъ ще представят лично филма „Вътрешни хора“ ДНЕС, 12 март, от 15.45ч. в „Люмиер Лидл“. В рамките на СФФ филмът има и още една прожекция – на 18 март от 20.45ч. в Културен център „G8”
"Златна младост“ – приказка за лъва, жертвата и розата
Имало едно време (Париж, 1979 г. ) легендарен нощен клуб на име Ла Палас – едно от онези места, на които се събират пъстрата красота и стихийният порок на епохата. Там, насред брокат, еклектична мода, музика, наркотично опиянение и светлини танцуват Роуз и Мишел – млади и завинаги влюбени. Роуз е само 16-годишна и тъкмо е излязла от социален дом под опеката на своя любим. Мишел е художник с ангелски криле, който обещава вълнуващ бохемски живот, изпълнен с изкуство и нестихващо забавление.
„Хайде да играем на лъв и жертва“ – предлага Роуз на Мишел и двамата започват да се гонят около леглото. За един кратък миг играта сякаш прелива в реалност и писъците стават истински. Двамата не предполагат, че това е само невинна репетиция за едно съвсем близко бъдеще. Крехкият замък от идеали и мечти, който Роуз гради около себе си и Мишел, започва бавно да се разпада в момента, в който младите любовници срещат Люсил и Юбер – богати бохеми на средна възраст. Люсил демонстрира открит интерес към Мишел, обещавайки да даде старт на художническата му кариера. Роуз усеща, че любовта е нещо повече от идеала в представите ѝ – тя е нещо твърде силно, мрачно, може би дори илюзия. Детската ѝ природа постепенно отстъпва място на една фатална младост, някак преждевременно уморена и цинична.
За да не бъде прибрана от социалните служби, Роуз заживява заедно с Мишел в огромното имение на Люсил и Юпер. Там младите, подтикнати от по – възрастната двойка, се отдават на безцелно хедонистистично съществуване. Наркотиците и алкохолът довеждат до крайно откъсване от законите на морала и четиримата стават любовници като дори спретват сюрреалистична сватбена церемония. Взаимоотношенията на пресонажите стават все по-сложни на фона на безсмислена скука, секс, лъжи и конфликти. В тази почва Роуз бързо може или да повехне, или да се научи да цъфти, пазейки се от собствените си бодли.
„Златна младост“ е вторият полуавтобиографичен филм на Ева Йонеско след успешния ѝ режисьорски дебют ,,Моята малка принцеса“. Изабел Юпер отново е в една от главните роли, този път превъплъщавайки се в образа на порочната покровителка и изкусителка Люсил, която повежда младите персонажи в едно лутащо се опиянено и може би деструктивно пътуване към самите тях. Йонеско задава въпросите за дуалистичната природа на изкуството, за силната личност, за сексуалността. Образите са подчертано театрални, пресилени, неистински. Клубът е пълен, но бездушен. Връзките са на една нишка от скъсването. Ангелските криле са изкуствени. Животът е игра на лъв и жертва.
Гледайте филма „Златна младост“ на 13 март от 18:15 в Дом на киното, на 14 март от 13:00 отново в Дом на киното или на някоя от останалите му прожекции в рамките на СФФ.
Джебчиите, свързани в сърцата си
Баща и син влизат в супермаркет. Споглеждат се, започват да вървят бавно и тръгват в различни посоки. Междувременно си разменят странни знаци, докато постепенно става ясно, че крадат. Някак моментално се разбира, че този ритуал е въпрос на оцеляване. Това е първата сцена в отличения със Златна палма в Кан филм на японския режисьор Хирокадзу Коре-еда. Следва един от най-човешките и многопластови разкази в съвременното световно кино.
След поредната кражба Осаму и синът му Шота намират малко момиченце на един балкон. Двамата решават да приберат и нахранят нещастното дете. Скоро разбираме, че в тесния дом на Осаму живеят три поколения усти за хранене и е редно малката Юри, макар и покрита в белези, да бъде върната при родителите си. Когато Осаму и жена му Нобуйо завеждат момиченцето до къщата му, дочуват жесток скандал между родителите на детето и вече е ясно, че то няма да се върне при тях. От този миг Юри има ново семейство – майка и баща, които я даряват с внимание и нежност, по-голямо братче, красива леля и дори баба. Когато детето е обявено за издирване, вече няма връщане назад.
Коре-еда постепенно рисува един топъл, истински семеен портрет, чиито участници са изстрадали души, оцеляващи както могат на ръба на обществото. В една тясна къща, задръстена с предмети, където не е ясно кое на кого принадлежи, хората принадлежат един на друг, живеейки като някакъв странен общ организъм, като ,,голямата риба“ от книжката на малкия Шото. Дребните престъпления изглеждат като незначителни белези върху света на фона на истинските белези, които носи семейството.
Междувременно на заден план започват да се прокрадват по-тъмни тонове, подсказващи наличието на някаква тайна. В крайна сметка кои са тези хора, които изглеждат като семейство, обичат се като семейство и в същото време все повече се разкрива, че не са такова? Какво изобщо означава семейството? Какво означава престъплението? На тези деликатни въпроси получаваме дълбоки, изпълнени с нюанси, но никога осъдителни или категорични отговори. Те се пораждат постепенно и виртуозно на екран, оставяйки ни сами да ги осмислим и съпреживеем. Филмът е от онези, които карат сърцето ти да бие със своя собствен пулс.
В един момент всеки един от персонажите се е превърнал в пълнокръвен образ, а емоционалният заряд е нарастнал паралелно с прозиращата под повърхността мистерия. Тогава настъпва разтърсващият финал на филма, където отговорите са болезнени, тайните са разбулени и множеството пластове се подреждат. Невъзможно е да не се отбележи ярката актьорска игра, която, особено в развръзката, по безупречен начин придава душевна дълбочина на сложните противоречиви образи.
Гледайте филма „Джебчии“ ДНЕС, 12 март от 19:00 часа в Кино Арена Делукс Bulgaria Mall, на 13 март от 18:00 в Euro Cinema или на някоя от останалите му прожекции в рамките на София Филм Фест.
Тоня Мисхиали: „Разбира се, че „Пауза“ е критика на партиархата“
Елпида е домакиня на средна възраст, заклещена в кошмарен брак. На прага на менопаузата тя започва да се разпада психически, докато се потапя в серия от смущаващо жестоки и реалистични фантазии. Изведнъж се оказва, че не е твърде късно да пребори за независимостта си, но рискува да падне в плен на лудостта, желанието ѝ за мъст може да я отведе твърде далече. В паузите, в които животът на Елпида отстъпва на желанието, делюзиите и яростта, зрителят загубва представа кое е реално и кое би могъл да оправдае. Натуралистичен, суров и смешен на най-неправилните места „Пауза“ ни позволява да се докоснем до ледените подводни течения в психиката на една жена.
Преди срещата си с публиката на София Филм фест Тоня Мисхиали отговори на няколко от въпросите ни:
Мисля, че именно филми като „Пауза“ би трябвало да наричаме „женски филми“, а не така рекламираните романтични комедии. Мислите ли, че сте направила женски филм?
Винаги са ме интересували равенството и проблемите на жените, за това ми се стори правилно да се занимая именно с тях в „Пауза“. Исках да разкажа историята на една жена през нейните собствени очи, от нейната чувствителна и уязвима гледна точка. В едно време, в което жените са неадекватно представени в киното, исках да изобразя един съвсем истински женски персонаж. През нейните очи виждаме трудностите и горестите ѝ. В този смисъл това е женски филм. От гледна точка на публиката мисля, че той ще бъде разбран и от мъжете, поне от тези, които се осмелят да влязат в кожата на героинята.
Как се роди сюжета, кое ви даде идеята?
Заради чувствителността си по проблемите, свързани с патриархата и положението на жените в обществото, знаех, че дебютния ми филм трябва да е точно на тази тема. Историята е много лична. Бях вдъхновена от образи и събития, които са се запечатали в ума ми още от детството. Израснах в Кипър, в едно патриархално общество и наблюдавах как жените в семейството ми и всички други жени наоколо оставаха встрани от живота, основната им задача беше просто да обслужват мъжете и децата си. Затова пожелах да направя филм през призмата на смайващата и сложна женска природа. Филм за загубата на собствения глас, за копнежа за любов и неутолимите желания.
Заглавието „Пауза“ препраща към менопаузата на Елпида, но е и метафора. Кога и какви паузи са ни нужни в живота?
Определено са ни нужни, да. Една пауза ще ни позволи за малко да спрем и да помислим. Ще ни помогне да поставим нещата под въпрос, но и ще ни даде сили да започнем отново. Паузите са ни нужни, за да можем да преразгледаме битието си и да се опитаме да живеем по-добре. За мен беше важно да покажа истинските чувства на Елпида в момента, когато започват промените в тялото ѝ. Защото те ѝ помагат да спре и да преосмисли живота си.
Има много подтиснат гняв у Елпида. Той може би идва от връзката със съпруга ѝ Костас, но може и да има една по-обща причина - ситуацията, в която е поставена...
Да, разбира се че „Пауза“ е критика на патриархата. Вярвам, че за жалост жените ги възпитават с по-малко кураж, по-малко вътрешна сила да говорят за чувствата и желанията си. Учат ги как да са приятни за околните, да се грижат за домакинството и децата, но да оставят мъжа в къщата да взема всички важни решения. И този модел се повтаря поколение след поколение. В някои страни виждаме позитивни промени, но в други няма развитие.
Важното за мен беше да разкажа тази история, в чиито център е жената, от една напълно женска перспектива. Самата тема на филма рядко намира място в киното.
Трябва да си призная че изпитвах удоволствие да гледам бруталните фантазии на Елпида. Като че накрая си беше извоювала свободата да бъде зла. Какво мислите за отмъщението?
Вярвам, че злото трябва да бъде наказано. В случая с Елпида, заради естеството на нейната ситуация и заради това, че обществото търпи и приема поведение като на Костас, жестоките фантазии са нейният единствен изход. По начина по-който съм разказала историята ясно личи, че бих искала зрителите да изпитат удоволствието заедно с Елпида. В реалния живот това е история с поука и отмъщението, както и всякакви жестокости, трябва да се избягват. Елпида е толкова слаба, че може да избяга само през въображението си. В нейния измислен свят намира любов, страст, кураж и сила, всичко, което не може да открие в реалността. Тя изживява толкова наситено тези фантазии, че в един момент престава да да ги различава от реалността. Изгубва способността си за преценка и чувствата ѝ попадат в някаква ничия земя. Тази история трябва да ни е за поука. Ще ми се тя и жените като нея да могат просто да отворят вратата и да си тръгнат, без да преминават през всичко това.
Доста суров стил сте избрали за филма. До колко се замисляхте за страховете и вкусовете на бъдещата си публика?
Осъзнавам го, и знам, че някои ще бъдат отблъснати, но за мен това беше единственият възможен начин да заставя зрителя да разбере протагониста ми. Беше напълно съзнателно решението да ползваме камера само от ръка и тя да се движи като сянка на главната героиня. Камерата се преместваше, само когато Елпида се движеше. Така зрителят вижда и чувства само това, което тя вижда и чувства. Сякаш Елпида влачеше камерата след себе си. Нямаме кадър без нея. Нарочно, за да може публиката да се потопи в нейния свят и наистина да влезе в кожата ѝ.
Чувствате ли се част от тъй наречената гръцка странна вълна?
Не обичам да слагам етикети. Така че не мога да кажа дали съм част от някаква вълна. Но когато един филм бъде завършен и показан пред публика, той става част от всеки индивид, който го е гледал. И ако отделният човек смята, че филмът ми е част от някакъв определен тип кино, аз нямам нищо против.
Гледайте филма „Пауза“ на 13 март от 20:30 часа в кино „Одеон“, на 14 март от 14:30 в „Люмиер Лидл“ или на 19 март от 21:15 в Културен център „G8“
„Вера“, надежда, любов
След звучни премиери на престижните фестивали Сънданс и Берлинале, „Тайният живот на Вера“ – петият българо-финландски документален филм на режисьора Тонислав Христов („Правилата на ергенския живот“, „Любов и инженерство“, „Пътуване към последния спагети-уестърн“, „Добрият пощальон“) – идва на София Филм Фест да ни разкрие прераждането на едно момиче през окото на талантливия оператор Александър Станишев („Маймуна“).
Вера е млада финландка, която страда от своето семейно минало, тегнещо като проклятие над нея с мрака на насилието от алкохолизирания ѝ баща. Там някъде, преди много години, се е случило нещо, което е накарало майка ѝ да изгони мъжа си от вкъщи и в крайна сметка тя сама да отгледа двете си „осакатени“ деца. Вера, която вътрешно натрупва все повече агресия, страхове и комплекси с годините, търси емоционално избавление в групови ролеви игри и в нейния по-голям брат, роден нормален, но в последствие получил мозъчно увреждане и перманентно останал със забавено умствено развитие.
Вера все пак не губи надежда за спасението на своето семейство и мястото си в него – просто избира грешните начини, като бягството от реалността и идентичността си чрез играта, която дълги години практикува, срещайки различни непознати и разкривайки се пред тях, без да поддържа реална приятелска връзка с някого. Изключение прави Слава, която може би ще отвори възприятията на Вера и за чистата човешка любов, способна да разруши всички непосилни пречки от миналото. Може би дори самото вселенско помирение е възможно, когато бащата на Вера се намесва и в настоящето ѝ.
Размивайки границите между игралното и документалното, този потенциален „таен живот“ на безбройните Вери по света е ярък пример за оптимизъм и в най-черните дупки по нашата земя. Филмът носи със себе си и незабравим оглушителен вик на живот, който яростно се нуждае от разбиране и „заедност“. Защото дори и да сме се намерили, простили и продължили напред, без хората си сме нищо. А сега – светлина!
сега светлина хората си сме нинищо. А сега – светлина!
Гледайте филма „Тайният живот на Вера“ на 14 март от 20:45 в кино „Люмиер Лидл“ или на 15 март от 21:15 във Френски институт – кино „Славейков“
Главен редактор: Милан Миланов
Автори: Цветан Цветанов, Яна Пункина, Десислава Томова, Марио Томчев, Тодор Бодуров, NOL
Фотографи: Боряна Пандова, Иван Дончев, Огнян Стефанов, Мариана Жижанова, Виктор Кожухаров, Мария Ангелова, Данислава Делчева, Любо Йончев и екип
Стилов редактор: Милан Миланов
Дизайн и предпечат: Александър Рангелов
Печат: Дедракс
Издава Арт Фест