Йосиф Сърчаджиев оставя траен отпечатък с таланта и харизмата си в историята на българските кино и театър. На своето 29-о издание Международният филмов фестивал София Филм Фест отличи големия артист с Наградата на София на Столичната община за изключителния му принос към изкуството на киното.
* * *
Ексцентрикът Йосиф Сърчаджиев
Мнозина са големите актьори като Антъни Хопкинс или Марлон Брандо, които свързваме най-вече с чудовищните им роли (Ханибал Лектър или дон Корлеоне и полковник Кърц). Веднъж заради таланта им, но също и заради благодатния многопластов и отблъскващо-харизматичен образ, който те изграждат. В кинодраматургията, както и в театъра отрицателните персонажи често са по-интересните.
В българското кино по време на социализма по конюнктурни съображения на мода бяха положителните герои и се запомняха онези артисти, които въпреки щампите и цензурата успяваха да ги изиграят като пълнокръвни и богати характери. Може би е дошло време да отдадем почит на онези, които успяваха да предадат не криворазбрания позитивен дух на епохата, а сложността на злото. И пред очите ми веднага изскача Йосиф Сърчаджиев в най-представителните и идеологизирани исторически филми – „Хан Аспарух“ и „Време разделно“.
В „Хан Аспарух“ той играе император Константин IV, когото основателят на българската държава побеждава през 680 година. Задачата е трудна, но актьорът намира верния ключ – съчетание между високомерие и ексцентризъм. Присвитите преценяващи и лукаво играещи очи така лягат на ролята, че ще ги използва и в „Тайната на дяволското оръжие“, реж. Мариана Евстатиева-Биолчева, за да утвърди визуалната представа за „коварен византиец“.
И ако в „Хан Аспарух“ ролята му е поддържаща, то във „Време разделно“ тя е главна, тя е олицетворение на насилието, но не само към другите, а и към себе си. Караибрахим на Сърчаджиев изпъква благодарение на точно намерените пропорции ужас и омерзение, но също драматизъм и болка, които събужда в зрителя. Той въплъщава еничарството като екзистенциална и трагична съдба – без семейство, без вяра, без морал, без идеали човек остава в плен на амбиции, омраза и гняв. Зловещият белег, който пресича лицето му, злият поглед и тъпкането на хляба върху сватбарската трапеза – така изглеждат неговите демони, но и тези на всички безродници.
В духа на епохата през 70-те и 80-те Сърчаджиев играе и романтични роли (Андро от „Черните ангели“, Чавдар от „Гневно пътуване“), мярка се в шпионски и екшън трилъри („Реквием за една мръсница“, „Един наивник на средна възраст“, „Умирай само в краен случай“, „Бон шанс, инспекторе“), по детски се заиграва с приказки във „Вятърът на пътешествията“ или с коли в „Голямата победа“.
Специфичната актьорска техника на Сърчаджиев обаче е иронията, онази отстраненост и насмешка към собствения персонаж. Чрез нея той създава забележителните си роли в театъра – споменавам само две, които съм имала удоволствието да гледам: „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ и „В очакване на Годо“ на Леон Даниел. В киното тя ще го води към екзотичните превъплъщения в по-късните му участия във „Фатална нежност“ и „Посетени от Господ“. Иронията може би ще му помогне при тежкия инсулт през 2004 г., след който ще се прехвърли към театралната режисура и ролите му ще намалеят значително.
В последните години Сърчаджиев блесна в още два филма – „Януари“ и „Жените наистина плачат“. Актьорското изпълнение на Стареца от първия се вписва в абсурдно карнавалния прочит на пиесата на Радичков, която е изчистена от всякаква народопсихология – и тук Сърчаджиев е в стихията си при цялата обраност на движенията. Във втория Бащата е потисникът и мразеният в един феминистки свят – и актьорът ще се забавлява с тази си функция. Изглежда, Сърчаджиев не само е засилил своята ексцентричност на екрана, но е увеличил умението си да се надсмива – над себе си и над публиката.
Петя Александрова