От Джонатан Ромни, Screen Daily, 24 септември 2026
Самобитният филм на Йешим Устаоглу с премиера в Сан Себастиан, ще бъде разпространяван в Турция от Mubi.
Реж. Йешим Устаоглу, 2026,126 мин, копродукция между Турция-Люксембург-Франция-България.
Във филма на Йешим Устаоглу „Каквото остава“ главните герои се впускат в търсене на Турция - а също и, както се подразбира, на самите себе си. Освен това те поемат в различни посоки и като двойка - поетеса и музикант, те търсят убягващото им помирение със своите стресове и със своето минало. Странстващата, отклоняваща се от основната линия структура не допринася за усещането за непосредственост, но ярките изпълнения на актьорите в главните роли, визуалната красота и всепоглъщащото усещане за разтегливо време превръщат творбата в самобитно, завладяващо произведение на кинематографичната поезия с бавен ритъм.
Играта на актьорите в двете главни роли е фина и деликатна.
Премиерата на филма е в Сан Себастиан, където сценаристката и режисьорка Устаоглу вече е печелила голямата награда „Златна раковина“ с филма си „Кутията на Пандора“ от 2008 г. Сред другите ѝ творби са „Пътуване към слънцето“ от 1999 г. и тазгодишният документален филм „Върху сухата скала“ (съвместна режисура с Жасмин Селен Хайнц). Mubi ще разпространява „Каквото остава“ в Турция, а филмът вероятно ще привлече допълнително внимание на фестивали и сред нишовите медии.
Филмът започва в Истанбул, където живее сравнително млада двойка творци. Жената – която виждаме в забележителен начален кадър, взираща се напред с изражение на пълно отчаяние – е Елиф (Ойкю Карайел), успяла поетеса, която в момента преживява творческа криза и се чувства смазана от семейния живот с малкия си син Селим (Али Кайра Кул) и партньора си Мехмед (Метин Акдюлгер). Режисьорката Устаоглу ни представя част от нейните стихове (написани в действителност от признатата поетеса Бирхан Кескин) чрез задкадровите рецитации на Елиф, които рамкират повествованието в началото и в края на филма.
Мехмед, от своя страна, е музикант и композитор – член на експериментална джазрок формация, преподавател по импровизационна музика в университет и самостоятелен изследовател на дрънчащите и тряскащи звуци и на акустичната обратна връзка. Но когато той научава, че университетската му катедра ще бъде закрита, липсата на загриженост у Елиф разкрива до каква степен тя е емоционално изтощена - също както и нощните ѝ разходки сама из града. В крайна сметка тя се качва в колата си и потегля на дълго пътешествие през страната, което я отвежда през много и различни местности чак до родното ѝ село в планинския североизточен регион на Турция. Мехмед остава, за да се грижи за сина им Селим и да изгради по-силна връзка с него - този филм представя рядък кинематографичен образ на чувствителен и грижлив баща, – докато накрая и той не потегля на север с момчето към черноморския град Трабзон, където възрастният му баща (Иляс Салман) е болен.
Филмът лъкатуши между пътуванията на Мехмед и Елиф, макар че нейното е по-разнообразно и непредвидимо – белязано от срещи с различни жени и от време на време - от инциденти, особено пристъпът на мигрена зад волана, пресъздаден интензивно чрез ненатрапчиви визуални ефекти, объркващи съзнанието. Сред новите ѝ познати са лекарка, която се оказва предана почитателка на поезията ѝ, селска жена, която е била съседка на покойната баба на Елиф, както и жена, която шофира микробус. Елиф се присъединява към пътниците на последната, чийто език е арабският, докато ги оставят пред импровизиран лагер за работници мигранти - един от няколкото ненатпапчиви, но ясни щрихи във филма, представляващи политически коментар.
Елиф общува с тези различни хора и места, но освен това като поетеса наблюдава и попива новите пейзажи около себе си – тя е наблюдател, точно както Мехмед е слушател; и двамата умеят да преобразяват творчески възприетото в повече или по-малко абстрактна творческа продукция. Сред местата, които Елиф посещава, са огромна, мрачна клисура, величествени заснежени планински вериги, както и една контрастна и наситена със символика двойка обекти - пресъхнало езеро, превърнало се в равна пустош, и разрушено село, потопено сега под водата.
Играта на актьорите в двете главни роли е фина и деликатна. Акдюлгер излъчва топлина, сдържаност и спокойствие, но достига върховно емоционално напрежение в един сблъсък с баща си, превърнал се в момент на истината. И той, и Карайел са особено убедителни, когато позволяват на героите си просто да присъстват – нещо от съществено значение за образа на Елиф в изпълнение на Карайел, която е наблюдател и до голяма степен е оставила думите настрана в очакване на ново вдъхновение. Али Кайра Кул се изявява като природен талант в ролята на будното и любознателно момче Селим; личи, че той се радва на много непринудено разбирателство с Акдюлгер, с когото се появява най-често на екрана.
Операторската работа на Кирил Проданов притежава изключителна атмосфера и често е зашеметяваща - независимо дали заснема обширни пейзажи със скулптурна прецизност (Елиф като миниатюрен силует на ръба на скалист басейн), или ги обгръща в опияняващо импресионистично сияние, в което леещата се слънчева светлина превръща планини и равнини в псевдоабстрактни цветни полета. Той превръща и будното, любознателно лице на Карайел, често заснето в стегнат близък план, в загадъчен пейзаж само по себе си. Композиторът Шевкет Акънджъ ни дава ярка представа за нестандартното творчество на Мехмед, най-вече чрез един урок по импровизация, който поражда изключително непредвидима динамика. Непредвидимостта и поемането по по-неутъпкания път - било то в музикално, житейско или географско отношение - това е духът на този филм.
