От Джесика Кианг, Variety, 29 септември 2026
Турската режисьорка Йешим Устаоглу се завръща с прекрасно заснет и превъзходно изигран филм, изследващ съвременна двойка, която поема по отделни пътища към себепознанието
Ако обичаш нещо, пусни го на свобода – съветва пословицата, - и може би то ще се върне при теб. Може би то обаче ще си отива, ще си отива, ще си отива и никога няма да се върне - и това, както внушава филмът на Йешим Устаоглу „Каквото остава“, все по-лиричен и въздействащ в хода на сюжета, би могло да се окаже своеобразна форма на възвръщане към себе си. Бавно изгражданото, меко революционно утвърждение на този деликатен филм е, че съществуват връзки, които стават по-силни и дълбоки след раздялата; влюбени, които обичат най-силно, когато помежду им има много въздух и вятър. Може би колкото повече пространство се отваря около тях, толкова повече обич създават те, за да го запълнят.
И може би е така, защото съществуват някои хора – можете да ги наречете интроверти, солипсисти, или да си спестите заобикалките и да ги наречете литератори, които по същество са склонни към уединение, независимо колко дълбоки и разнообразни са връзките им с другите. Елиф (Ойкю Карайел) е една от тях - поетеса, известна в родната си Турция, която напоследък не е писала много или по-скоро онова, което е написала, като че не успява да утоли творческия й глад. На какъвто и извор на вдъхновение да разчита, той пресъхва, а водите му избликват мътни и солени.
Вместо това тя прекарва дните си, като подхранва любознателността на своя умен и преждевременно развит син Селим (Али Кайра Кул) - те излизат на дълги разходки из хълмистите градски части на Истанбул, наблюдават буркан, в който какавиди се превръщат в пеперуди, и тя му помага да конструира устройства, подобни на машините на Руб Голдбърг във всекидневната на приятния им бохемски апартамент. Една от стаите в него наскоро е преустроена в нещо като студио за партньора й Мехмед (Метин Акдюлгер) - експериментален музикант, който с еднаква готовност би поискал какго да запише звука от повреден кухненски уред, така и да го поправи.
Всичко това изгражда картина на един доста привилегирован, макар и не особено доходоносен начин на живот, присъщ на творческата класа, а в началото дори присъства лекото усещане, че може би твърде щедро отделяме внимание на това симпатично семейство и на доста дребните им затруднения. Но след това Мехмед бива уволнен от работата си като преподавател по езотерични музикални практики на студенти и така домакинството остава без единствения си стабилен източник на доходи. Това предизвиква спор между двойката – от онези спорове, водени шепнешком, за да не събудят детето – в който колебливо и неясно нещастието на Елиф изплува на повърхността, а също и всички потиснати недоволства на Мехмед. Тогава най-накрая добиваме някаква представа колко дисфункционални са станали отношенията им. Елиф не се е къпала от седмици и почти не се храни. Мехмед се опитва да предлага практически решения, но всяко от тях като че само задълбочава разрива помежду им. „Аз наистина не разбирах мащаба на твоя проблем“ - казва той хладно в един момент, а Елиф рязко се дръпва назад като ударена.
По-късно настъпва своеобразно примирие и двамата правят любов под душа, където Мехмед я е завлякъл насила. Но това не е помирение, а сбогуване, тъй като на следващия ден, още преди разсъмване, Елиф се качва в колата и потегля – тя напуска града и навлиза в менящата се турска провинция, минава през тунели и по магистрали, сред обширни пусти пейзажи и покрай древни градове, издигащи се над равнините като цитадели от фентъзи епос. В някакъв момент от дотогавашното си безцелно пътуване тя осъзнава къде иска да отиде - в малкото селце в планината, където баба ѝ е живяла до сетните си дни.
Това не е изоставяне. Едно необичайно качество на дълбокомисления сценарий на Устаоглу е, че докато този тип разказ - особено когато се отнася до жена, и двойно повече, ако тя е майка – обикновено е изпълнен с упреци, бягството на Елиф не е нещо, заради което тя е принудена да жертва всичко останало. По-конкретно, тя поддържа редовна връзка с любимия си син Селим, като разговаря с него по FaceTime, докато е на път. Поддържа връзка и с Мехмед, който, привидно без да се оплаква, е поел ежедневните грижи за детето. А когато възрастният баща на Мехмед се разболява и той заминава да се грижи за него, като взема Селим със себе си, самият Мехмед също поема по пътя на себепознанието - като син, като баща и като син на баща, когото той обича, но не желае да му подражава.
Всъщност постепенно суровите присъди, които може би сме наложили на Елиф, отхлабват хватката си и отпадат – особено след като я виждаме как общува с три жени, които среща на различни етапи от пътя. Всички те са сами, но не и самотни, всички те са по свой начин самостоятелни и находчиви. Тяхната доброта и загриженост за нея, тяхното гостоприемство, с което така непринудено я даряват, започват да се отразяват върху Елиф. Тя видимо се отпуска, лицето ѝ (а Карайел има красиво, ясно лице, по което разчитаме промените в настроението й така, както разчитаме формите на облаците) губи напрежението си. Всичко това е направено така умело и фино, че лесно можем да бъдем подведени да не забележим, че и това се дължи на изкусно написания сценарий: ние започваме да харесваме Елиф почти в същия момент, в който тя започва да харесва себе си.
На фона на зашеметяващите пейзажи на дивата и затънтена Турция, заснети с великолепна детайлност от оператора Кирил Проданов, Елиф отново открива своята муза. В стихотворението, което тя пише към края на филма (всички нейни текстове са дело на прочутата турска поетеса Бирхан Кескин), тя нарича Мехмед „мой крив зъб, приятелю мой“ с трогателна благодарност - заради всичко онова, което са били един на друг, но отчасти - заключаваме ние, - и заради това, че са пуснали всичко това на свобода. „Каквото остава“ е един прекрасно спокоен манифест на идеята, че самоприемането е първичната любов, без която никоя от другите любови – към партньора, към детето, към изкуството, към ближния – не е истински възможна. Но в тази необичайно безпристрастна драма за интимната връзка това важи и в двете посоки и в крайна сметка заради това както Елиф, така и Мехмед излизат от нея по-силни. Когато обичаш нещо и го пуснеш на свобода, ти също се освобождаваш от хватката му.
