Новини - страница 2

Хаитянският режисьор Раул Пек има впечатляваща филмография, в която преобладават творби с политическа тематика с фокус върху различни социално-исторически теми, засягащи борбата за независимост и равноправие на емблематични личности от различни раси и континенти. Семейството му бяга от диктатурата в Хаити, Пек учи в Киншаса (ДР Конго), Ню Йорк и Орлеан (Франция), преди да започне обучението си в Хумболтовия университет в Берлин. Неговият филм „I’m Not Your Negro“, посветен на бореца за граждански права Джеймс Болдуин, печели наградата на публиката за документален филм в Торонто, два приза на Берлинале, наградите БАФТА и Сезар за документален филм и е номиниран за Оскар. Най-новата му творба е посветена на творчеството на Джордж Оруел и най-вече на епохалния му роман „ 1984 “, като се поставя специален акцент върху изводите за политическата реалност, все още печално актуални и в наши дни с възхода на авторитаризма в различни райони на света. „ Оруел: 2+2 = 5 “ бе номиниран за наградата „Златно око“, която се връчва в Кан за най-добър документален филм. Ето какво споделя авторът за Оруел, вдъхновил новия му филм: „ Името му се е превърнало в емблематично прилагателно – „оруелски“ – и обозначава авторитарни механизми и променящи се аспекти на съвременния ни свят: наблюдение, цензура, политическа корупция, фалшиви новини, класови борби, съблазните на властта, алгоритми, дронове, постоянни войни, разсейване като очевиден начин за подценяване и пренебрегване на репресиите в съвременността. Неговите литературни фрази и идеи присъстват навсякъде в нови версии или в оригиналните им форми: „Големият брат“, „полиция на мисълта“, „дупка в паметта“, „безличност“, „престъпление срещу мисълта“ и какво ли още не. Той е навсякъде около нас. И днес, във времена на несигурност, идва подходящият момент да противопоставим мит срещу реалност, в светлината на ясната, настояща опасност, в която 2+2 определено е = 5. “ * * * Тарик Салех е добре познат автор в света на киното – премиерата на пълнометражния му дебют „Метропия“ е в програмата на Венеция през 2009 година, а след като първата част от неговата „Кайро-трилогия“ – „Убийство в Кайро“ получава Голямата награда на журито в Сънданс, продълженията „Момчето от Рая“ (2022, с награда за най-добър сценарий) и „ Орлите на Кайро “ ( Eagles of the Republic , 2025) са представени в конкурсната програма на Кан. И в най-новата творба на Салех традицията е спазена – в една от главните роли е актьорът Фарес Фарес, жанрът отново е трилър, изпълнен с напрежение, разобличаващ особености на обществото, религията и властта в страната. В основата на сюжета са сложни отношения между политици и изключително популярни лица – актьор и колегите му, които са изнудвани да участват в антиправителствени заговори. Под заплахата да изгуби всичко ценно в живота си, най-обичаният актьор в страната е принуден да приеме предложение, което ще доведе до непредвидими последствия и обрати в действието. Умел разказвач и защитник на справедливостта в родината на дедите му, Салех посвещава близо десетилетие на своята трилогия, разкриваща религиозен фанатизъм, политически машинации и стремеж към тотална власт над неизбежните промени в обществото. * * * ОЧАКВАМЕ Ви на #КИНО! #30SofiaIFF

Мира Сталева, изпълнителен директор на София Филм Фест и ръководител на София Мийтингс, е преизбрана за член на борда на ЕФА За 38-и път тази събота ще бъдат раздадени Европейските филмови награди. Сред номинираните филми са едни от най-важните творби на отминалата 2025 година, представяни премиерно на авторитетни филмови форуми по света. Празничната церемония по връчването на най-престижните отличия за европейско кино ще се състои на 17 януари в Берлин, организирана от Европейската филмова академия и European Film Academy Productions. За поредна, пета година в борда на ЕФА има представител на българската филмова общност – това е изпълнителният директор на София Филм Фест и ръководител на София Мийтингс Мира Сталева . Преизбирането ѝ в борда на Европейската филмова академия подчертава международното признание на значимостта и престижа на София Филм Фест и София Мийтингс от европейските филмови структури. СФФ е единственият български кинофестивал с акредитация от FIAPF, а директорът на фестивала Стефан Китанов е бил над 10 години сред експертите, консултиращи ЕФА за номинациите за Европейските филмови награди. Церемонията по раздаване наградите на ЕФА почита постиженията на европейското кино и приветства специални гости и представители на Европейската филмова академия. Публиката в България може да бъде част от общия празник, като проследи церемонията на ЖИВО на сайта на София Филм Фест – събота, 17 януари, начален час 19:00 . Лив Улман ще бъде удостоена с наградата за изключителни постижения през дългогодишната си творческа кариера. Голямата актриса ще бъде почетен гост на 38-ата церемония в Берлин – столицата на Германия, където се намира седалището на Европейската филмова академия. Наградата за европейски принос към световното кино ще бъде връчена на режисьорката Аличе Рорвахер . Събитието ще бъде предавано на живо на www.europeanfilmawards.eu и на www.siff.bg. Създаването на Европейската филмова академия е инициатива на група от 40 от най-авторитетните европейски кинотворци, които се събират през ноември 1988 година по случай първата церемония на Европейските филмови награди. Академията е основана през 1989 година, неин първи президент e Ингмар Бергман. След него дългогодишен президент на ЕФА е Вим Вендерс, а настоящ президент е актрисата Жулиет Бинош. ЕФА подкрепя и свързва своите 5400 членове, като обръща сериозно внимание на тяхното творчество, популяризира го и образова публиката от всички възрасти. Подробна информация за номинациите в различните категории може да откриете на www.europeanfilmawards.eu.

Вторият пълнометражен филм на германската сценаристка и режисьорка Маша Шилински – „ Звукът от падането “ ( The Sound Of Falling ) получи един от най-авторитетните призове през май 2025 – Наградата на журито в Кан и бе включен в краткия списък за международен „Оскар“ като кандидатура на Германия. Разказът е посветен на четири момичета – Алма (от 1910-те), Ерика (през 1940-те), Ангелика (от 1980-те) и Ленка (през 2020-те), които прекарват младостта си в различни епохи, но в една и съща ферма в Северна Германия. Докато домът се развива и променя през тези повече от 100 години, ехото от миналото се запазва в стените му. Макар и разделени във времето, съдбите на момичетата се отразяват една в друга и разкриват неподозирани детайли, които са били пазени в тайна. * * * Наградата за най-добър сценарий и приза на Екуменическото жури в Кан ‘25 бяха връчени на легендарните братя Жан-Пиер и Люк Дарден – за техния най-нов филм „ Млади майки “ ( Young Mothers ). Чрез почти документален филмов разказ опитните братя Дарден запознават публиката с проблемите и терзанията на пет тийнейджърки, настанени в приют за млади майки, които се надяват на по-добър живот за тях самите и за техните бебета. Ето какво пише Дейвид Руни за „Холивуд Рипортър“: „ Няма нито една фалшива нотка в изпълнението на младите актьори и всички те участват в истински трогателни сцени. „Млади майки“ е завладяващ дори и когато фокус на действието са ежедневните отговорности на родителството – хранене, смяна на памперси, къпане – или когато са уловени удивлението и радостта на майката, взряна в мъничкото лице на детето, което е създала .“ Посрещнат с овации в Кан, новият филм на братя Дарден ще бъде специален акцент в програмата на 30-ия юбилеен София Филм Фест през март. * * * ОЧАКВАМЕ Ви на #КИНО! #30SofiaIFF

На 6 януари, Йордановден, се състоя първият снимачен ден на филма „ Студ “, копродукция на България и Италия. Филмът е игрален дебют на режисьорката Ана Китанова , сценаристката Илиана Китанова и оператора Ангел Балакчийски. Сценарият е написан по разкази от все още непубликуваната книга на писателя Боне Русинов „Огнено хоро“. „ Студ “ проследява истории на жителите на трънско погранично село в продължение на три десетилетия в края на ХХ век, записани от изолирания от обществото Даскал Йордан. Истории за хоро сред вълци, за любов и самота, за караконджули и човечност. Ще останат ли живи във времето, когато селото замлъкне? В главните роли са Иван Бърнев, Ивана Папазова и Александър Трифонов. Сред актьорския състав са още Красимир Доков, Алек Алексиев, Яна Титова, Иван Савов, Добрин Досев, Владимир Михайлов, Ален Кермaц, Йордан Ръсин, Анна Манолова, Любов Любчева, Андриян Петров, Йордан Биков и др. Специално участие във филма имат Георги Тодоров-Жози, Кирякос Аргиропулос и народната певица Лили Галевска. Композитор е Стефан Вълдобрев, художник – Ивелина Минева. Консултант по автентичния трънския диалект, на който се снима филма, е Жана Соларова. Директор на продукцията е Росен Игнатов. Продуценти на „Студ“ са Стефан Китанов (РФФ Интернешънъл, България), Андреа Маняни и Киара Барбо (Пилгрим, Италия). Филмът се реализира с подкрепата на ИА „Национален филмов център“ (България), Министерството на културата и Регионалния фонд „Фриули Венеция Джулия“ (Италия), програма Творческа Европа МЕДИА на Европейския съюз и в партньорство с Доли Медия Студио и Меджик Шоп. Снимките ще продължат до средата на февруари в живописни села в района на Смолян и Рудозем, както и около София.

Талантът на Панахи като създател на завладяващи истории е признат отдавна в света на киното – режисьорът има в колекцията си „Златен лъв“ от Венеция (за „Кръгове“, 2000), „Златна мечка“ от Берлин (за „Такси“, 2015) и „Златна палма“ за най-новия си филм „ Обикновен инцидент “, който ще покажем премиерно на голям екран у нас на 30-ия юбилеен София Филм Фест. Най-новата творба на прочутия ирански режисьор бе включена като кандидатура на Франция в краткия списък за номинациите за Оскар за най-добър международен филм. Сред номинациите за Златен глобус „ Обикновен инцидент “ е в четири категории – за най-добри филм, режисьор, сценарий и филм на език, различен от английския. Престижната награда, която Панахи получи от ръцете на Кейт Бланшет и председателката на журито Жулиет Бинош в Кан, бележи нов етап в творчеството му, след всички премеждия, ограничения, цензура и години затвор в родния Иран. „ Обикновен инцидент “ е първата творба на Джафар Панахи след излизането му от затвора и проследява един мъж, бременната му съпруга и дъщеря им, които катастрофират, а това случайно произшествие се трансформира в поредица от събития с важни лични и обществени последствия. Верен на подхода си към филмовите разкази, Панахи използва измамно проста завръзка в сюжета и постепенно задълбава към сложни морални казуси, критика на обществените порядки и крехката същност на човечността и съществуването. Панахи е ключова фигура в иранската „нова вълна“. Социално ангажираните му филми изследват теми като репресията, социалната несправедливост и ограниченията върху свободата в Иран. Пълнометражният му дебют „Белият балон“ (1995) печели „Златна камера“ в Кан, което е първото голямо признание за иранското кино на този фестивал. Въпреки многобройните си арести и забрани, той продължава да създава филми, които поставят остри социални и политически въпроси. Непосредствено след издаването на най-новата присъда срещу него от страна на иранското правителство, той посвещава няколко от наградите за филма си на „ творците, които продължават да снимат в мълчание, без подкрепа, често рискувайки всичко, което имат, в името на тяхната вяра в истината и човечността “. Джафар Панахи е сред най-добрите приятели на София Филм Фест, като е бил специален гост на фестивала през 2002 и 2004, а през 2021 е носител на Наградата на София за своя принос към изкуството на киното. * * * ОЧАКВАМЕ Ви на #КИНО! #30SofiaIFF

Не можеш да ловиш казах на баща ми, след едночасов улов на риба някъде в Делиормана. Бяха ни уредили да престоим в един резерват за големци 2-3 часа и да замятаме в едно зарибено езерце. В останалото време гледахме олимпиадата в Мюнхен ‘72. Татко слагаше червеи на въдицата ми. Все още не можех да се оправям сам. Замятах. До 15-та секунда шараните потапяха плувката. Изхвърлях ги на брега от раз. Щях да им скъсам главите. Баща ми ги откачаше и слагаше новия червей. След един час престана да кълве. Моят улов бе пет пъти по-голям от неговия. Той нямаше време да заметне от мен. А е голям рибар. Но ми даде шанс. Въпреки тръпката. I Will на „Бийтълс” изпях на майка ми, след като се върнах от дълга лятна соц бригада. Бях студент в Икономическия (към 1980) и не се бях обаждал дълго време. Като влязох вкъщи, разбрах колко съм я разтревожил. Изпях й песента, тя се просълзи и ми прости. Romeo & Juliet беше песента на Dire Straits, на която за първи път танцувах с Илиана. По свое желание отидох на студентска бригада преди началото на първата ни година във ВИТИЗ. Бях освободен, поради участие в Забранено за възрастни на Пламен Масларов, 1986. След танца се качихме на покрива на общежитието. Бяхме само двамата под звездите. Изпях й всички нежни песни, които знаех. Показах й всички съзвездия, които знаех. Всички да умрем каза Рангел Вълчанов на актьорския екип от А сега накъде. Филмът се снимаше лятото на 1987 в един от павилионите на Киноцентъра. В една обедна почивка Рангел събра младите си актьори - всички от първи до четвърти курс във ВИТИЗ. С много сериозен глас разказа как с оператора Радослав Спасов много са мислили и са стигнали до решението, че това ще бъде последният им филм и че никой не трябва да остане жив след него. Първо ще се самоубият актьорите, после техническия екип, режисьора и последния ще бъде операторът. „Кой е съгласен?“, попита Рангел стъписаните актьори. Няколко плахи „аз“ се чуха, преди всички да се засмеят. Но ги беше овладял. Аз също бях замаян но по една от актрисите. Същата, заради която се качих на покрив и пях песни под небето. Тя играеше при Рангел, аз покрай нея отидох на стаж в продукцията. Беше страшно интересно. В една друга почивка Рангел пусна индийска музика, която Джони Пенков беше записал по време на снимките на двата им документални филма за Индия. Много зареждащо се получи. Разбира се се заинтересувах за изпълнителя – Шаоразия. Последните снимачни дни бяха в Созопол. След „вкаменяването“на актьорите всички се съблякохме и наскачахме в морето. Кита и Илиана Има маса – няма маса ни каза сервитьор в едно от малкото заведения в Созопол при социализма, същото рангелово лято. С Илиана останахме още няколко дни в града. При нас дойдоха брат й Светослав и жена му Радостина, бременна в 9-ия месец. След едночасово чакане за свободна маса, тъкмо седнахме в ресторанта и се появи нашият сърдит на целия свят сервитьор. Той грабна масата, сгъна я на две и ни обясни, че масата е много уморена, цял ден е работила и вече трябва да си почине. Ние се облещихме, но бързо ни мина, бяхме млади, влюбени, пък и скоро се оженихме. Рамстек с лук и гъби започнах да готвя вечерта на 27 август 1988. Илиана беше с голям корем. Чакахме и се разхождахме в нощите на ужасната лятна жега. Когато сложих гъбите, тя почувства болки. След като се прибрах от болницата, опитах рамстека. Още малко му трябваше. В 8 сутринта позвъниха от АГ. Имах момиченце – Ана. Стефан и Ана Китанови Двамата тенори бяхме с Пешето (Петър Янков) в камерен хор „Средец“. Седяхме един до друг и пеехме песнопения, докато не заминахме на турне с хора в Гърция с автобус и всеки си взе китарата. Дотогава не бяхме свирили заедно. По пътя разучихме цял репертоар. В Атина автобусът спря до площад Омония, където с китарите акостирахме и изпълнихме наученото. Пожънахме голям успех. Нямахме нито шапка, нито калъф за китара, така че прииждащите носеха основно потни бири в найлонови пликове, а един поляк ни почерпи с Метакса седем звезди. Кита и Пешето Lady in Red Две години по-късно с Пешето и Илиана отидохме на почивка на остров Тасос. Взехме си китарите и веднага излязохме на стъргалото на малкия град. Всички минаваха по няколко пъти на вечер по улицата. Ние бяхме най-голямата атракция. С две акустични китари и рибарско кошче, където ни пускаха за удоволствието. Нямаше други улични музиканти. Само художници, с които се сприятелихме. Една вечер загадъчна дама в елегантна червена рокля приближи до нас, заслуша се и седна на бордюра отсреща. Остана до края на изпълненията ни. Ние дадохме всичко от себе си. Като изпяхме последната си песен, лейди-ин-ред стана грациозно, остави голяма банкнота и бавно се оттегли в тъмнината. Очевидно бяхме надминали себе си, защото ни поканиха от отсрещния клуб да свирим на следващата вечер при тях. Какво нещо е вдъхновението... Здравейте, аз съм Кита, съм казал, влизайки в редакцията на в. „Ритъм“ в началото на 1993, припомни ми Пърси (Стефан Попов). Всички са се спогледали намръщено: „Още един идиот с животински прякор!“, си казали. Тогава било пълно от хора с прякори, които били недоволни, че любимата им група не е представена като хората на страниците на вестника. Споразумяли се да ме поемат Ю (Юлиана Танчева) и Пърси. След като обясних, че идеята е да направим заедно каталога на първия Рок Филм Фест, ледовете се разтопиха и те застанаха зад това направено с много любов издание. Оттогава съм приятел с цялата ритъмска банда – Ю, Пърси, Ивайло Кицов, Милко Стоянов... Бях в Монтерей, бях в Уудсток, бях на Остров Уайт, сега съм тук пред вас в Летния театър на София!, каза Тони Палмър при откриването на Рок Филм Фест ІІ с концерта през 1994, който направихме с Радио Тангра и Британския съвет. Имаше над 4000 души, абсолютно екзалтирани. После излезе нашата група – Кита и Пешето с „No Breaks“ – почнахме с California Dreamin’ на Мамас енд Папас. Цялата публика издивя. Концертът завърши със „Стари муцуни“. Фестивалът продължи в Дома на киното. Енергията, която имаха двата Рок Филм Фест-а са в основата на всички фестивални активности, които имаме в изминалите 20 години. “I know, it’s only rock’n’roll, but I like it!” Тони Палмър и Кита Разминах се с кралицата през есента на 1993 в Лестър, Великобритания. Имах стипендия от Британския съвет и карах 3-месечен артс мениджмънт курс в De Montfort University в града. Всеки свободен ден пътувах. Обиколих острова, пък скочих и до Ирландия. Но всеки втори уикенд бях в Лондон. Джо Морис, която работеше в Британския съвет в София и се премести същата година в Лондон, ми отвори вратата за този световен мегаполис и дори ме смести през уикендите в малка стаичка на жилището, което делеше заедно с приятели. В университета съобщиха за предстоящо идване на Нейно величество. Един студент от държава трябвало да се ръкува с нея, дали не споменаха мойто име... В същото време обаче имаше програма от рок-филми в Нешънъл Филм Тиътър в Лондон. Даваха Bird on a Wire на Тони Палмър, Celebration at Big Sur и още дузина... Този път уикендът в Лондон беше дълъг. Аз знам, ти ще го направиш ми каза Тони Палмър в един лондонски пъб същата ’94 година есента, връчвайки ми сценарий за филм за Хенри Пърсел. „Трябва да заснема масовите сцени на този филм извън Англия и смятам България за много подходящо място.“ Така станах продуцент. Заедно с приятеля ми Радослав Спасов се заехме с организацията на 8 снимачни дни на филма Англия, моя Англия. Първият ден трябваше да заснемем големия пожар в Лондон в края на 17 век. Бяхме построили скъп декор на брега на Суходолското езеро. Ден преди снимките заваля сняг. Такъв сняг през април не беше помнен. Сибирска зима. Всичко беше побеляло. Тони пристигна с екипа си от 8 души, само най-важните, ден преди снимките. Видяхме заедно декора. Той попита каква е прогнозата за времето. След 2 дни го даваха да има рязко затопляне. И Тони каза: „Този декор да се премести 20 метра нагоре по хълма, защото при топенето на снега водите ще се вдигнат. Сега!“ Това предизвика ужас във всички нас, представяйки си гигантския труд, който предстоеше. Но художникът Наско Янакиев прие задачата професионално и въпреки нечовешките условия премести декора на посоченото от режисьора място. След 5 дни като отидохме да снимаме пожара наистина езерото беше вдигнало нивото си, така че актьорите газеха в педя вода, докато снимахме. Това беше голям урок за всички: смелостта да вземеш важно решение и да поемеш отговорността за това. Тефтерчето на Зануси включва всичките неизброими пътувания на Кшищоф Зануси. На една от първите пресконференции в София го помолих да прочете седмичната си програма на журналистите. Всеки втори ден той беше в различна държава... Поне 4 пъти ни е гостувал в Дома на киното и на СФФ. Срещал съм го много пъти на различни места по света. Винаги изряден, с костюм и вратовръзка. И продължава с този мисионерски ритъм до днес. „Има няколко неща, които всеки от вас трябва да усвои, за да стане модерен гражданин на света“, каза той на една от визитите си в София през 90-те : „Да знае английски и да има шофьорска книжка са първите.“ И още – „домът ми е отворен за всеки, който иска да се занимава с кино“, което си беше така. Зануси приютяваше в дома си във Варшава студенти от цял свят, които не можека да си позволят да наемат квартира... Танцът на Скомароха беше подаръкът на големия руски актьор Ролан Биков за публиката на Дома на киното един 6 януари. Богоявление при нас, Рождество – при тях. В залата имаше едва 50-ина верни киномани. „Не се притеснявайте, приятели“, каза той, „обикновено играя пред пълни зали, но, имайки предвид особения ден и вашата отдаденост на киното, ще направя нещо специално“. И изпълни целия танц и песен на Скомароха от „Андрей Рубльов“ на Тарковски, който прожектирахме след това. С неописуема страст, енергия и отдаденост. Година по-късно се разхождах из Новодевичето гробище в Москва. Видях паметна плоча с неговото име... Бари Елис, Стефан Китанов и Тери Джоунс Първата визита на Тери Джоунс в София беше свързана с пълна ретроспектива на Монти Пайтън и отделните филми на всеки член на групата в Дома на киното. Направихме я през 1996 с Британския съвет. В навечерието на фестивала разбрахме, че Тери Джоунс ще ни гостува. Също и че ще направи нещо извънредно – ще покаже за първи път пред публика новия си филм The Wind in the Willows. Веднага разместихме програмата и открихме с филма, който той беше взел същия ден сутринта от лабораторията. Това беше първата публика в света, която гледа този филм. Изключително емоционална прожекция, с възторжено приемане на финала и дълги овации, които Тери прие лично от публиката, прегръщаща и здравистваща го във фоайето. Последва купон с Кита и Пешето и „Always Look on the Bright Side of Life“, където Тери свиркаше с уста. Жалко, че филмът не се превърна в в световния хит, който заслужаваше да бъде, но Тери Джоунс обикна България, нашите салати, ракията на баща ми и гостува още няколко пъти на СФФ. Ничията земя между България и Сърбия е мястото, където беше подписан договор за бъдещ игрален филм между Радивое Андрич (режисьор), Стефан Китанов (продуцент), Лидия Джорджевич-Андрич (сценарист) и Илиана Китанова (актриса). Бяхме в нашия стар Голф на път за Ниш. Режисьорът на Светкавици и Когато порасна, ще стана Кенгуру и жена му щяха да вземат автобуса за Белград, след като Раша беше член на журито на СФФ. Казахме си, че някой ден ще направим филм заедно. Поляхме договора в култовата кафана „Чале магистрале“ в края на Сичевачка клисура преди Ниш. Раша вече има два проекта, за които си говорим... Терасата на легендарния хотел „Екселсиор“ във Венеция беше мястото, където срещнах за първи път Такеши Китано. Тогава бях член на журито за дебюти „Опера прима“ на фестивала и всеки ден ми се случваше да виждам знаменитости. Но Бийт Такеши не беше кой да е. А Китано! Веднага го приближих и го заговорих. Английският не беше стихията му. Тогава му показах визитката си. Китанов, казах, аз, от България! Той ме погледна и се засмя. Роднини, мейби, казах. Той се засмя още повече. И така се снимахме. Китано и Китанов. А роднини мейби? Те прабългарите като са тръгнали на запад, може да е имало мъгла и някои да са тръгнали на изток. The Answer, My Friend, Is Blowin’ in the Wind. Мейби... Част от екипа на "Поколение" около Кита, сред които Надежда Косева, Стефан Арсениевич, Николай Никитин Поколение: изгубени и намерени (Lost and Found) беше рожба на селекционера на Берлинале Николай Никитин. Преди да му хрумне тази идея си говорихме, че трябва да направим нещо за нашето поколение, разбирано по-широко като поколение на приятели, които правим кинофестивалите в Централна и Източна Европа. Поколението беше рамкирано между най-младия между нас (Никитин), и най-стария (Стефан Лаудин). По-късно тази идея прерастна в това да се направи омнибус филм, съставен от няколко късометражни филма на режисьори от Източна Европа на тема Поколение. Ники избра петима от тях: Кристиан Мунджиу (Румъния), Корнел Мундруцо (Унгария), Ясмила Збанич (Босна и Херцеговина), Стефан Арсениевич (Сърбия) и Майт Лаас (Естония). За България се разбрахме да направим конкурс. Спечели го младата Надежда Косева. Аз бях българският копродуцент на филма. Ники дойде в България да се срещне с Надя. След това посетихме любимата ми Молерова механа в Банско. По-късно се прибрахме в малкия хотел, където често отсядам. В общото помещение има камина. Не беше заредена. Намерихме в двора големи цепеници, които поставихме в огнището. Нямаше как да се запалят, но ние бяхме упорити. Ники късаше страници от тетрадката с бележки, аз отпивах от ракията на баща ми и я връщах в огнището. След 20-минути огънят лумна. И филмът тръгна. Превърна се в програмния проект на цяло поколение. След него Кристи спечели „Златна палма“ в Кан. Ясмила – „Златна мечка“ в Берлин. Корнел беше два пъти в конкурса в Кан. Стефан – в берлинската Панорама. Майт дипли с успех своята оригинална анимация. Ред е на нашата Надя... Наградата на София учредихме за първи път през 2005 съвместно със Столичната община. Първият й носител бе британският режисьор Питър Грийнауей. Оттогава над 30 водещи световни и български кинематографисти са получавали в София плакета на Георги Чапкънов. Веднъж бях в дома на Вим Вендерс в Берлин. Покани ме в кабинета си, където има кът с наградите му през годините. Видях „Златната палма“ за Париж, щата Тексас, „Златният лъв“ за Състоянието на нещата, още много статуетки зад една витрина. След това на стената видях няколко грамоти в рамка. На една от тях прочетох Американска филмова академия и заглавието – „Криле на желанието. Под нея беше нашата Награда на София...

София Филм Фест пътува от години из България и има издания или отделни прожекции в 20 града досега: Бургас – от 2003 Пловдив – от 2006 Русе – първа прожекция на открито през 2007, СФФ през 2009 Козлодуй – отделни прожекции от 2009 Стара Загора – от 2010 Варна – от 2010 Благоевград – от 2010 Габрово – от 2010 Сливен – от 2010 Добрич – от 2010 Созопол – от 2010 Малко Търново – отделна прожeкция през 2011 Годеч – отделна прожекция през 2011 Черноморец – отделна прожекция през 2011 Търговище – от 2012 Велико Търново – от 2012 Казанлък – от 2012 Поморие – от 2012 Лозенец – от 2012 Трън – отделна прожекция през 2012

20 избрани международни фестивала, които екипът на София Филм Фест посещава през годината в хронология: Ротердам – януари Берлин – февруари Истанбул – април Висбаден – април Кан – май Клуж – юни Москва – юни Карлови Вари – юни Сараево – юли Ереван – юли Йерусалим – юли Локарно - август Венеция – август/септември Сан Себастиан – септември Варшава – октомври Гент – октомври Лондон - октомври Котбус – ноември Солун – ноември Талин – ноември/декември Основните хора, които обикалят по света, са директорът на СФФ Стефан Китанов и зам. директорът на СФФ и директор на София Мийтингс Мира Сталева. Към изброеният списък се добавят фестивали, които заменят част от горните в някои от годините: Триест, Пилзен, Вилнюс, Вологда, Одеса, Санк Петербург, Лондон, Мар дел Плата, Хихон, Лече, Бари, Адана, Торино и други.

Градинката в двора на кооперацията, в която живее Кита, е малък оазис в центъра на София. Човек би помислил, че се намира в двор в малък провинциален град, а е на 5 минути пеша от НДК. Любопитна подробност е, че в самото начало, след почистването на пространството, вдигането на оградата и засаждане на тревата, основните идеи за разположението на растенията са дадени от актьора Мишо Билалов, професионален декоратор, докато снима филма А днес накъде. Ето избрани растения и цветя, които населяват този китен софийски двор, заедно със смокиня и липа, с кратки обяснения от Кита: Магнолия – напомня ми Сентрал парк в Ню Йорк и градския парк във Висбаден. Първата година имаше един цвят. На шестата си година ни зарадва с над 120 цвята. Големи, кремави, достолепни. Цъфти след края на София Филм Фест, в края на март, за 2 седмици. Хибискус – имаме три броя китайски рози. Видях, че стават големи почти като дървета. Олеандър – два броя, които ми напомнят Италия. Тис – засадихме това дърво преди 6 години. Расте много бавно, но е нашата красива коледна елха, която ще украсим със съседите след няколко дни. Клен – също го засадихме преди 6 години. Расте с красиви малки листа, които през есента стават червеникави. Кипарис – имаме два различни вида кипарис, които дават зелена маса в двора. Евонимус – също два броя. Единият е много красив с жълтеникавите си цветове. Туя – и туята е два броя. Едната особено расте много добре, за сметка на кипарисът, който взех от снимките на Светът е голям и не изкара дълго. Чемшир - не може български двор без чемшир. И той ми напомня карловския двор от Светът е голям, макар да го докарах от Утрехт, Холандия. Кисел трън – също красив с червените си малки листа. Дива лоза – имаме два вида: обикновената, която става червеникава през есента и й окапват листата, и „венецианската“, както я наричам - напомня ми оградите на къщите във Венецианското Лидо, където е и големият фестивал. Махония – стои в най-сенчестото място. Илекс – имаме два вида, и двата много красиви. Единият с разперените си листа, другият с малките си червени плодчета през зимата. Форзиция – засадих този храст, който първи цъфти в жълто през март, за да ми напомня стария ни двор. На същото място имаше огромни храсталаци с форзиция, които безразборно растяха и изрязахме, като почиствахме двора. Роза – имаме няколко вида рози, както пълзящи, така и храстовидни. Хортензия – много красиво цъфти с огромните си цветове-топки. Фукция или обички – от години цъфтят с прекрасните си червени цветове в центъра на двора. През зимата ги прибираме на стълбището. Циганчета и бегонии – най-любимите ми цветя. Навсякъде из двора са и са абсолютно непретенциозни. Само трябва да се поливат през лятото. Лилиум – наричам го още „трънчанин“, защото ги донесохме от двора ни в Трън. Неудържими са през май. Лалета, нарциси, минзухари, кокичета – чакам ги с нетърпение, което означава, че фестивалът е свършил и мога да си почина с планове за нови пътувания.